Стивън Кинг - Талисманът

— Ти бе, кого наричаш обратен? — разпищя се той. — Казвай кого наричаш обратен! Аз съм обратен, така ли? Господи! Ти искаш да услужиш на проклетото хлапе, да му спестиш някой долар, а то ти вика педераст!

Джек смаян го гледаше. Неподготвен за внезапното спиране, бе чукнал главата си в предното табло. Фъргюсън, който само преди миг го поглъщаше с влажните си кафяви очи, сега изглеждаше готов да го убие.

— Слизай! — крещеше той. — Ти си обратен, не аз! Ти си педераст! Веднага слизай, педалче проклето! Аз имам жена! Имам деца! Посял съм копелета из цяла Нова Англия! Не съм педераст, не съм обратен! Ти си обратен, а не аз, та-ка че из-ли-зай от ко-ла-та ми!

По-ужасен, отколкото бе дори при срещата си с Озмънд, Джек точно това и направи, а Фъргюсън, който продължаваше да грачи, потегли и го засипа с чакъл. Момчето се заклатушка до каменистия насип, седна и се разкикоти. Кикотът премина в смях и точно тогава Джек реши, че трябва да си изработи стратегия. „Всеки сериозен проблем има нужда от стратегия“ — бе казал веднъж баща му. Морган се бе съгласил буйно, но Джек реши, че това не бива да го спира.

Стратегията му бе успяла с Боб Дарънт и Джек нямаше основания да се съмнява, че няма да успее и с Емъри У. Лайт… но междувременно бе настинал и носът му течеше и му се щеше Лайт да се измита по-бързо. Докато се криеше между дърветата, Джек го виждаше как крачи нервно напред-назад с ръце в джобовете, а плешивото му теме меко проблясва. От магистралата долиташе бръмченето на големи камиони, а вонята на дизелово гориво изпълваше въздуха. Горичката беше пълна с боклуци, нещо обикновено за горите в крайградските почивни зони. Празни найлонови торбички. Смачкани консервени кутии. Изкривени кутии от „Пепси-кола“ и бира. Натрошени бутилки от джин и ирландско уиски. Разкъсани найлонови гащички с разкапана дамска превръзка, залепнала за парчето. Гума, промушена през счупен клон. И на всеки две крачки — миризлива купчинка. А стените на мъжката тоалетна бяха изподраскани с надписи, близки до душевността на типове като Емъри У. Лайт. „Ще ми се да го духам голям и дебел!“ „Бъди тук в 4 за най-доброто духане, което някога си получавал.“ „Цуни ме отзад!“ А някакъв поет-педераст с необятни желания бе написал: „Със усмивка чакам аз всички да ме чукате в захлас!“

„Мъчно ми е за Териториите“ — помисли си Джек и изобщо не се изненада, когато осъзна това. Стоеше зад две тухлени бараки под Е-70, някъде си в западната част на Охайо, трепереше в тънкия пуловер, купен за долар и половина от един оказион, и чакаше едрият плешив мъж долу да се метне на коня си и да отпраши.

Стратегията на Джек сама по себе си бе проста: не предизвиквай човек с дебели мазни ръце и дебел мазен глас.

Джек облекчено въздъхна. Най-после бе задействувала. Изражението, появило се върху едрото мазно лице на Емъри У. Лайт, говореше за гняв и отвращение. Той се върна при колата си, вмъкна се вътре, даде на заден толкова рязко, че почти удари пикапа, потеглящ зад него (изсвириха клаксони и пътникът в пикапа застреля с пръст Емъри У. Лайт) и най-после замина.

Сега само трябваше да застане там, където отбивката за пикник-зоната се вливаше в магистралата, да размаха палец и да се надява, че ще успее да се качи, преди да завали.

Хвърли още един поглед наоколо. „Мръсно, грозно и отвратително!“ Думите се появиха съвършено естествено в ума му, докато разглеждаше пълното опустошение край себе си. Хрумна му, че всичко наоколо изглежда мъртво, че просто се долавя присъствието на смъртта — и не само тук, в почивната зона, или по шосетата, а сякаш цялата страна, която бе пропътувал, дълбоко се беше пропила със същото зловещо усещане.

Новата носталгия се върна — желанието да отиде в Териториите и да види тъмносиньото небе, леко извитата линия на хоризонта…

„Само че това предизвиква промените, убили Джери Бледсоу.“

„Хич не мога да зная за туй… Ама зная, че ти е грешна представата кое е убийство…“

Докато слизаше надолу към поляната — сега вече наистина трябваше да пишка — Джек кихна три пъти, бързо, едно след друго. Преглътна и се намръщи от горещите иглички в гърлото си. „Значи тъй. Разболявам се, да. Знаменито. Още не съм стигнал и до Индиана, температурата е десет градуса, по прогноза се очаква дъжд, стопът не ми потръгна, а сега и…“

Изведнъж мисълта му се прекъсна. Той зяпна и се втренчи към паркинга. За миг му се стори, че ще се напишка.

В една от двадесетината наклонени клетки на паркинга бе спряло едно БМВ — покритата с прах, тъмнозелена кола на чичо Морган. Нямаше шанс да греши, изобщо нямаше шанс. Виждаше се калифорнийският номер с трите буквички МЛС, сложени от суета встрани — Морган Лутър Слоут. Изглеждаше като кола, карана бързо и лудо.