Стивън Кинг - Талисманът

— Вълк среща Джек! Джек среща Вълк! Тук и сега! Да! Добре! О, Язон! Крави на пътя! Не са ли глупави! Вълк! Вълк!

С крясъци Вълк бавно заслиза надолу към пътя, където стоеше половината от стадото му и се оглеждаше с изражение на тъпа изненада, сякаш питаше къде е изчезнала тревата. Джек забеляза, че животните наистина приличат на странна кръстоска между крави и овце и се зачуди как ли може да ги нарече човек.

Единствената дума, която незабавно му хрумна, беше „гадина“. „Или може би гадини още повече подхожда за случая — помисли си той. — Нещо в духа… Вълк се грижи за своя рояк гадини. О, да. Точно тук и сега.“

Джек се смъкна на земята и започна да се киска, запушил устата си с ръце, за да заглуши звуците.

Даже и най-едрото животно не беше по-високо от четири стъпки. Кожата им бе покрита с вълна, но изглеждаше някак си опушена като очите на Вълк в случаите, когато те не пламтяха като фенери. На главите им като странни завъртулки стърчаха къси рогчета, които очевидно не ги биваше за нищо. Вълк ги подкара обратно и те се подчиниха, без какъвто и да било признак на страх. „Ако някоя крава или овца от моята страна на бариерата само подуши присъствието на това създание — помисли си Джек, — тя би си счупила краката от бързане да се махне от пътя му!“

Но Джек харесваше Вълк, хареса го още от пръв поглед, точно както от пръв поглед се бе уплашил и не бе харесал Елрой. И това бе странно, защото приликата между двамата бе неоспорима. Само дето Елрой повече приличаше на козел, докато Вълк… ами Вълк просто приличаше на вълк.

Джек бавно тръгна към мястото, където Вълк пасеше стадото си. Спомни си как бе вървял на пръсти по вонящия коридор на кръчмата в Оутли към пожарния изход, как бе усещал присъствието на Елрой някъде наблизо, как го бе надушвал, както кравата от другата страна без съмнение би подушила Вълк. Спомни си как ръцете на Елрой бяха започнали да се извиват и втвърдяват, как се бе подул вратът му, начина, по който зъбите му се бяха превърнали в черни, загнили корени.

— Вълк?

Вълк се обърна и усмихнат го погледна. Очите му припламнаха в яркооранжево и за миг му се сториха едновременно свирепи и интелигентни. После светлината избледня и те отново бяха само опушените, вечно озадачени лешници.

— Ти дали си… нещо като върколак?

— Ами сигурно съм — усмихнат отвърна Вълк. — Ти прибираш таз вересия, Джек. Вълк!

Джек приседна на един камък, като замислено поглеждаше към Вълк. Струваше му се, че вече нищо не би могло да го изненада, но Вълк отново се справи успешно.

— Как е баща ти, Джек? — попита той с обикновения тон, с който между другото се осведомяваме за роднини или познати. — Как е Фил напоследък? Вълк!

Няколко минути Джек имаше чувството, че в мозъка му не е останала и една-едничка мисъл, че главата му е абсолютно празна, празна като радиостанция, която излъчва само вълната-носител. После видя как лицето на Вълк се променя, ноздрите му започват бързо-бързо да трептят и дълбока печал замества изражението на щастие и детинско любопитство.

— Той е мъртъв, нали? Вълк! Съжалявам, Джек. Бог да ме порази! Аз съм глупав! Глупав! — Вълк удари с ръка челото си и сега наистина зави. Звукът смрази кръвта на Джек. Стадото гадини неспокойно се огледа.

— Всичко е наред — каза Джек. Имаше чувството, че е проговорил някой друг, сякаш бе чул гласа повече в ушите си, отколкото в главата си. — Но… ти как разбра?

— Миризмата ти се промени — просто отвърна Вълк. — По миризмата ти разбрах, че е мъртъв. Бедният Фил! Какъв добър човек! Казвам ти го точно тук и сега, Джек! Баща ти беше добър човек! Вълк!

— Да, наистина беше. Но ти откъде го познаваш? И откъде знаеш, че ми е бил баща?

Вълк погледна Джек така, сякаш въпросът му е толкова прост, та чак не се нуждае от отговор.

— Спомням си миризмата му, разбира се. Вълкодлаците помнят всички миризми. А ти миришеш също като него.

Пляс! Парцалът отново го цапна и на Джек му се прииска просто да се затъркаля като бесен напред-назад по поляната и да реве, хванал с ръце корема си. Хора му бяха казвали, че има очите на баща си, устата на баща си, даже сръчността и умението му за бързо скициране, но никога досега никой не му беше казвал, че мирише като него. Въпреки че в това твърдение май имаше някаква смахната логика.

— Ти откъде го познаваше? — повтори въпроса си Джек. Вълк изглеждаше затруднен.

— Идваше с онзи другия — най-сетне каза той. — Онзи от Орис. Аз бях много малък. Другият беше лош. Другият открадна някои от нас. Баща ти не знаеше — бързо добави той, сякаш Джек бе показал гняв. — Вълк! Не! Той беше добър! Баща ти беше добър! Фил. Другият…