Стивън Кинг - Талисманът

После той се обърна и Джек помисли, че ще се задуши от ужас и скочи на крака.

Елрой.

Овчарят беше Елрой.

Само че не беше.

Джек сигурно нямаше да сколаса да разбере това и всичко, което последва, може би нямаше да се случи (или поне щеше да се случи по съвсем друг начин), ако не бе напълно парализиран от ужас. Но момчето просто не можеше да побегне, стоеше замръзнало като сърна, вцепенена от светлината на ловджийските фенери.

Когато фигурата в работния комбинезон се приближи, той си помисли: „Елрой не беше толкова висок или с толкова широки рамене. И очите му бяха жълти…“ А очите на създанието пред него бяха ярки и невероятно оранжеви. Взирането в тях приличаше на надничането в тиквите-фенери, които се палеха за празника Вси Светии. И докато ухилването на Елрой говореше за лудост и убийство, усмивката на овчаря беше широка, радостна и кротка.

Краката му бяха боси и огромни като лопати, пръстите им, събрани на групи по два и три, едва се виждаха под твърди, къдрави косми. Изпълненият с изненада, страх и пробуждащо се любопитство Джек осъзна, че те не приличаха на копита като краката на Елрой, а по-скоро на меки лапи.

Когато овчарят скъси разстоянието между двамата, очите му за миг лумнаха още по-ярки и оранжеви. След това избледняха и станаха с цвят на опушен лешник. Джек забеляза, че усмивката му е не само приятелска, а и озадачена, и в същия миг изведнъж разбра две неща: първо, че в човека пред него няма и капчица злоба, и второ, че той е муден. Не глуповат, може би, а просто муден.

— Вълк! — изкрещя едрото момче-звяр и се ухили. Езикът му бе дълъг и заострен. Джек потрепера и си помисли, че то прилича точно на вълк. Не на козел, а на вълк. Надяваше се да не се е излъгал, че в него липсва злоба. „Но ако съм сгрешил, поне няма да ми се налага отново да правя грешки… никога вече.“

— Вълк! Вълк! — Овчарят протегна ръка и Джек забеляза, че ръцете му също са окосмени. Козинката им бе по-фина и много по-пищна, почти красива. Особено гъста беше по дланите, където и цветът й бе чудесен — белееше като звезда на челото на конче.

„Господи, Боже мой, та той май иска да се ръкува с мен!“ Джек си спомни думите на чичо Томи, че не трябва да отказва да се ръкува дори с най-злия си враг („След това се бий с него до смърт, ако трябва, но първо стисни ръката му.“) и въодушевено подаде собствената си ръка, като се чудеше дали няма да бъде смазана… или изядена.

— Вълк! Вълк! Стискаме си ръцете точно тук и сега! — извика момчето-животно в работен комбинезон. Изглеждаше зарадвано и поласкано. — Точно тук и сега! Добрият стар Вълк! Бог да го порази! Точно тук и сега! Вълк!

Въпреки ентусиазма ръкостискането му бе достатъчно нежно, омекотено от козинката върху дланта. „Работен комбинезон и сърдечно ръкуване с човек, който изглежда като огромно куче вълча порода и мирише малко на плевня след дъжд — помисли си Джек. — Какво ли ще последва? Покана да бъда гост на неделната служба в неговата църква?“

— Добрият стар Вълк, обзалагам се! Добрият стар Вълк точно тук и сега! — Той обви ръце около огромните си гърди и се засмя, доволен от себе си. После отново хвана ръката на Джек.

Този път започна да я разтърсва енергично нагоре-надолу и на Джек му хрумна, че от него сигурно се очаква нещо. Както се бе засилил, симпатичният, макар и малко простоват младеж май възнамеряваше да разтърсва ръката му до залез слънце.

— Добрият стар Вълк — каза накрая той, решил, че фразата особено допада на новия му познат.

Вълк се засмя като дете и пусна ръката на Джек. Това наистина беше облекчение. Не че ръката му бе смачкана или изядена, но наистина се чувствуваше поразклатена.

— Странник, а? — попита Вълк и пъхна ръце в страничните джобове на гащеризона си.

— Да — отвърна Джек, докато си мислеше какво означава думата тук отвъд. Твърде специфично значение имаше тя тук отвъд. — Да, струва ми се, че съм точно това. Наистина съм странник.

— Богопоразяващо вярно! Помирисвам го върху теб! Точно тук и сега, о, да, да, момче! Разбрах го! Не мирише лошо, знаеш, но сигурно е странно! Вълк! Това съм аз. Вълк! Вълк! Вълк! — Той отметна глава назад и се разсмя. Смехът завърши със звук, който доста наподобяваше вой.

— Джек. Джек Со…

Ръката му отново бе сграбчена и разтърсена със страст.

— Сойер — доизказа се той, когато бе оставен на мира. Усмихваше се, но се чувствуваше като ударен с мокър парцал. Само преди пет минути подпираше стената на някаква тоалетна под шосе Е-70. А сега стоеше и си бъбреше тук с младежа, който приличаше повече на животно, отколкото на човек. И по дяволите, ако от настинката му имаше и помен.