Стивън Кинг - Талисманът

И как само приличаше на лицето на майка му!

Очите му се наляха със сълзи и Джек ги стисна. Не искаше да им позволи да потекат. Бе плакал достатъчно за един ден. Имаше своя отговор и той нямаше нужда от оплакване.

Когато отново отвори очи, Лаура де Лосиан беше изчезнала. Жената върху монетата отново бе Статуята на свободата.

Въпреки това той имаше своя отговор.

Джек се наведе, вдигна монетата от праха, пусна я в джоба си и се насочи по отсечката, водеща към западното платно на магистрала Е-70.

На следващия ден по небето се носеха бели облаци, а въздухът миришеше на дъжд. Границата между Охайо и Индиана оттук не беше нищо друго освен пожелание и обещание.

А „тук“ се намираше край Е-70, в един шубрак в горичката над местността за отдих на Луисбърг. Джек стоеше скрит (както се надяваше) между дърветата и търпеливо чакаше едрият плешив мъж с дебелия мазен глас да се върне обратно в колата си и да отпътува. Надяваше се плешивкото да го направи скоро, преди да завали. Беше му достатъчно студено и без да се е намокрил, цяла сутрин носът му беше запушен, а гласът му — пресипнал. Мислеше си, че сигурно се разболява.

Едрият плешив мъж с дебелия, мазен глас се бе представил като Емъри У. Лайт. Бе го качил към единадесет часа, северно от Дейтън, и Джек почти незабавно беше усетил как коремът му предупредително се присвива. Той бе пътувал с Емъри У. Лайт и преди. Във Върмонт Лайт се наричаше Том Фъргюсън и бе казал, че е старши майстор във фабрика за обувки; в Пенсилвания псевдонимът му беше Боб Дарънт, а професията му се превърна в областен гимназиален инспектор; днес Лайт каза, че е председател на Първа Търговска Банка в Парадайз Фолс, Охайо. Фъргюсън беше мургав и мършав, Дарънт — пълен и зачервен като току-що изкъпано бебе, а днешният Емъри У. Лайт — едър и мазен, с очи като варени яйца зад очилцата без рамки.

Джек беше открил, че изброените разлики са само повърхностни. Те всички слушаха историята с еднакъв бездиханен интерес. Всички го бяха попитали дали е имал гаджета вкъщи. Рано или късно откриваше ръка (дебела и мазна ръка), която се плъзваше по бедрото му, и когато погледнеше към Фъргюсън/Дарънт/Лайт, в очите им откриваше полупобъркана надежда (смесена с някакво полупобъркано изражение за вина), а по горната им устна — ситни капчици пот (при Дарънт потта бе проблясвала през тъмните мустаци като малки очички, надничащи иззад клоните на някой храсталак).

Фъргюсън го бе попитал дали иска да изкара десет долара.

Дарънт бе покачил сумата на двадесет.

Дебелият мазен глас на Лайт, след като изпращя и притрепера в няколко регистъра, го попита дали може да похарчи петдесет долара. Самият Лайт винаги си носел по толкова скрити в токчето на лявата обувка и с удоволствие щял да ги даде на господин Луис Фарън. Можели да се отбият на едно местенце, близо до Рандолф. Някакъв празен хамбар.

Джек не направи връзка между непрекъснато повишаващите се парични предложения от страна на Лайт и братята му и евентуалните промени, които може би приключенията оставяха върху самия него — той не бе интроспективен по натура и не се интересуваше от самоанализи.

Достатъчно бързо се бе научил да се справя с юнаци като Емъри У. Лайт. Първият му опит с Лайт, когато той се бе наричал Том Фъргюсън, му бе показал, че няма защо човек да се излага на ненужни рискове. Когато Том Фъргюсън сложи ръка на бедрото му, Джек автоматично отвърна като момче-калифорнийче, свикнало, че педерастите са част от пейзажа:

— Не, господине, благодаря. Аз просто не съм обратен.

И преди му се беше случвало да го награбват, предимно в киносалони, а веднъж един продавач в Северен Холивуд любезно му бе предложил да му го духа в пробната (и когато Джек му бе отвърнал: „Не, благодаря“, той бе казал: „Хубаво, сега ще премериш синьото сако, нали?“)

Това бяха неприятности, с които едно добре изглеждащо дванадесетгодишно момче в Лос Анжелос просто се научаваше да преживява, както всяка хубавичка жена свиква сегиз-тогиз да я понатиснат в метрото. В края на краищата човек си намира някакъв начин да се справи, без да позволи случката да развали целия му ден. Отчаяните опити, като направения от Фъргюсън, бяха по-малък проблем от внезапните сграбчвания из засада. Тях човек можеше просто да отклони.

Поне в Калифорния можеше. Педерастите от източните щати обаче очевидно се отнасяха към отказа по различен начин.

Фъргюсън бе забил спирачката, гумите на понтиака му се бяха влачили, скърцали и вдигали облаци прах цели четиридесет метра.