Стивън Кинг - Талисманът

— Не знам — призна си честно Джек.

Беше съвсем объркан. Трябваше само да затвори очи, за да види как телефонът се изтръгва от стената и увисва на жиците като странна марионетка.

— Ама мен, знайш, работата лошо ми мирише. Чини ми се, че си се оставил сичко туй да те тласне към пийване.

— Какво! — смаяно възкликна Джек и после си помисли: „Хрумна ми, че Спийди прилича на Мисисипи Джон Хърт и той веднага засвири песен на Джон Хърт… а ето сега по същия начин заговори за вълшебния сок. Вярно, прави го много предпазливо, но мога да се закълна, че точно това има предвид.“

— Ти наистина разчиташ чуждите мисли — тихо каза Джек. — Разчиташ ги, нали? В Териториите ли се научи, Спийди?

— Хич не ги чета мислите, знайш, хич даже, ама кат дойде ноември стават четирийсет и две години, откак ми загаснаха лампите, а за четирийсет и две години, знайш, носът и ушите на чиляка заемат и тяхното място. Мирише ми на евтино вино от тебе, синко. Помирисвам го, знайш, навсякъде върху теб, га че ли косата си си мил с него!

Джек изпита странно неудобство — винаги се чувствуваше така, когато го обвиняваха, че е извършил нещо лошо, а той всъщност бе невинен. Та откакто се пренесе тук отвъд, се бе допрял само веднъж или дваж до почти празната бутилка, и то неволно! И докосването просто го бе изпълвало с ужас, карало го бе да се чувствува като селянин от Средновековието, докоснал тресчица от Светия кръст или костичка от някой светец. Бутилката наистина беше вълшебна, вярно. Вълшебна и могъща. И понякога убиваше хора.

— Не съм пил, честно — успя да промълви Джек накрая. — Това, с което започнах, почти свърши… човече, та аз дори не го харесвам! — Стомахът му се сви в нервен спазъм. Само при мисълта за вълшебния сок започна да му се повдига. — Но имам нужда от още малко. Просто за всеки случай.

— Мили Боже, чуй го! Момче кат него! — Слепецът се изсмя и поклати глава. — Хич не ти трябва туй, ама хич, знайш. Хич никое момче няма нужда от тая отрова, за да пътешества.

— Но…

— Чуй! Ще ти попея малко, че да се ободриш. Звучи баш кат за теб.

И той запя с глас, нямащ нищо общо с гласа, с който говореше. Дълбок и силен и трептящ, без следи от негърския говор. Джек си помисли, че звучи почти като обиграния, обработен глас на оперен певец, забавляващ се с малко популярна музика, и усети как ръцете и гърбът му настръхват от богатството, силата и пълнотата му. Главите по тротоара започнаха да се обръщат.

— „Зарее ли се пак над теб червеношийка, не можеш ти да хълцаш, не можеш ти да плачеш, дочуеш ли познатата, трептяща, сладка песен…“

Джек бе пронизан от сладостно и ужасно усещане, от чувството, че и преди е слушал това или нещо, което много прилича на него. И когато слепецът се ухили с изпочупените си, пожълтели зъби, момчето осъзна откъде му е познато всичко, разбра какво караше главите да се обръщат така, както биха се обръщали, ако по паркинга препускаше носорог. В гласа на пеещия негър се долавяше прекрасна, несвойствена чистота, чистотата на въздух, толкова прозрачен и свеж, че човек би могъл да помирише репичка, извадена от земята на половин километър. Песента бе стара и позната, но гласът… гласът чисто и просто беше от Териториите!

— „Ставай… ставай, ти сънливко… ставай, ставай от леглото… че те чакат смях и песни и любов и…“

Изведнъж и китарата, и гласът замряха. Джек, който изцяло бе съсредоточил вниманието си върху лицето на слепеца (подсъзнателно се опитваше да проникне право през тъмните очила и може би да види очите на Спийди зад тях) разшири кръгозора си и видя, че до слепеца са застанали двама полицаи.

— Знайш, хем не чувам нищо — почти свенливо продума слепецът, — хем ми се чини, че помирисвам нещо синьо.

— По дяволите, Снежко, известно ти е, че нямаш право да работиш около халите — кресна един от полицаите. — Какво ти каза съдията Халас, когато за последен път беше в кабинета му? Само в търговската част на града между Сентър Стрийт и Мюръл Стрийт. Никъде другаде. Дявол да го вземе, момко, много си изкуфял! Съвсем си сдал багажа, откакто жена ти го върза, а? Просто не знам…

Спътникът му го побутна и кимна с глава към Джек.

— Ей, хлапе, бързо към къщи и дим да те няма! — отсечено нареди първият полицай.

Джек тръгна надолу по тротоара. Как да остане? Даже и да можеше да помогне с нещо, не смееше да остане. Имаше късмет, че вниманието на полицаите бе заето с човека, когото нарекоха Снежко. Защото погледнеха ли го втори път, той не се съмняваше, че щяха да поискат да докаже кой е. С нови кецове или не, останалата част от него изглеждаше жалка и занемарена. А полицаите от сто километра помирисват скитниците, а ако Джек не беше скитник, то едва ли някога е имало такъв.