Стивън Кинг - Талисманът

— Домъкни задника си обратно вкъщи, Джек. — Гласът режеше въздуха като скалпел. — Просто го домъкни, преди ние да направим това.

— Чакай — възкликна момчето, сякаш молеше за време. Всъщност то бе твърде ужасено и изобщо не усещаше какво говори.

— Не мога да чакам повече, пале такова. Та ти сега си убиец. Така е, нали? Убиец си и не чакай повече възможности от нас! Просто се вдигни и се дотътри обратно до загубения курорт в Ню Хампшир! Веднага! В противен случай ще се наложи да те върнем вкъщи в сандък.

Джек чу изтракването в слушалката. Изпусна я. Телефонът сякаш се затресе на стената и изведнъж се свлече, увисна и се заклати на снопчето жици, преди да тупне тежко на пода.

Вратата на мъжката тоалетна се отвори с трясък зад гърба на Джек и някакъв глас извика:

— Мама му стара!

Джек се обърна и видя късо подстриган младеж с бяла престилка и папийонка, продавач в някой от магазините най-вероятно.

— Не го направих нарочно — каза Джек. — Просто се случи.

— Мама му стара! — повтори онзи, опули се насреща му, понечи да затича, но само прокара ръце през косата си.

Джек гърбом заотстъпва по коридора. Когато почти бе слязъл с ескалатора, чу че онзи най-накрая започва да крещи:

— Господин Олафсън! Господин Олафсън! Телефонът, господин…

Джек затича.

Навън въздухът бе свеж, изненадващо влажен. Той замаян застана на тротоара и видя как някаква синьо-бяла полицейска кола завива към паркинга и се насочва към халите. Бе на около петстотин метра от главния вход. Джек се обърна и тръгна надолу по тротоара. Шестчленно семейство се мъчеше да измъкне огромен градински стол през следващия вход. Джек забави крачка, за да погледа как майката и бащата обръщат дългия стол насам, натам и по диагонал, а децата им се пречкат в желанието си да се наместят върху него или да им помогнат. Най-сетне, с кански усилия, столът бе измъкнат. Полицейската кола лениво обикаляше огромния паркинг.

Недалеч от вратата, през която неорганизираното семейство успя да измъкне стола си, върху дървена щайга седеше възрастен негър. В скута му се полюляваше китара. Когато го наближи, Джек забеляза металното канче до краката му. Лицето на негъра бе скрито зад огромни мръсни слънчеви очила и под периферията на петносана касторена шапка. Ръкавите на дънковото му яке бяха сбръчкани като кожата на някой слон.

Джек кривна към бордюра, за да го заобиколи, и забеляза белезникавото, провесено през врата му картонче. Приближи се малко и успя да прочете избелелия надпис, надраскан на ръка с големи разкривени букви:

СЛЯП ПО РОЖДЕНИЕ

СВИРИ ВСЯКАКВИ ПЕСНИ

БОГ ДА ВИ БЛАГОСЛОВИ

Почти отминаваше, когато негърът, хванал очуканата стара китара, дрезгаво прошепна:

— О, йеее!

Джек се врътна към негъра. Имаше чувството, че сърцето му ще изхвръкне.

„Дали е Спийди?“

Слепецът посегна за канчето, вдигна го и го разклати. Няколко монети издрънчаха на дъното.

„Спийди е. Той се е скрил зад тъмните очила. Спийди е.“

Джек бе сигурен в това. Само след миг бе сигурен точно в противното. Спийди нямаше квадратни рамене и широки гърди. Раменете на Спийди бяха по-полегати, дори малко смъкнати, и заради това гърдите му изглеждаха леко хлътнали. Мисисипи Джон Хърт, а не Рей Чарлс.

„Но изобщо не бих могъл да бъда сигурен, преди да си свали очилата.“

Тъкмо отвори уста, за да произнесе името на Спийди на глас, и старият човек започна да свири — изкривените му пръсти, тъмни и матови като овехтял орехов фурнир, който редовно е бил претриван с намазнен парцал, но никога полиран, бързо, гъвкаво и грациозно се плъзгаха по струните. Свиреше добре, пръстите му безпогрешно извличаха мелодията и след миг Джек я позна. Имаше я на една от старите плочи на баща му, озаглавена „Мисисипи Джон Хърт днес“. И въпреки че слепецът не пееше, Джек знаеше думите:

Русият футболист и трите принцеси изгряха през главния вход на халите. Всяка от принцесите държеше по една фунийка сладолед, мистър Америка — по един лютив хот-дог във всяка ръка. Насочиха се към мястото, където стоеше Джек. Той изобщо не ги забеляза, понеже вниманието му изцяло бе погълнато от негъра и китарата му. Беше прикован от идеята, че това е Спийди, който някак си е прочел мисълта му. Как иначе би било възможно един непознат човек да започне да свири песен на Мисисипи Джон Хърт в секундата, в която на самия Джек хрумва, че Спийди прилича на него? Освен това случайно ли в песента се споменаваше името Луис, пътното име на Джек?