Стивън Кинг - Талисманът

— Хич не го знам тоз Спийди, момче, ама ти май дяволски много залагаш на него, а? Ти…

— Мъчно ми е за мама, Спийди — изхлипа Джек, — а Слоут е по петите ми. Той говореше от телефона в халите, той! И това не е най-лошото. Най-лошото се случи в Ангола… „Рейнбърд Тауърс“… земетресение… пет души… аз го направих, Спийди, аз ги убих, докато се пренасях тук отвъд, аз ги убих, както едно време татко и Морган Слоут убиха Джери Бледсоу!

Най-после каза най-лошото. Най-сетне изплю камъчето на вината, което бе запречвало гърлото му и заплашваше да го задуши. Отново го разтресоха ридания, но сълзите сега бяха по-скоро от облекчение, отколкото от страх. Беше изречено. Най-сетне си бе признал, че е убиец.

— Охохооо! — извика негърът. Гласът му сякаш звънтеше от удоволствие. Тънката му, силна ръка стисна Джек и го разтърси. — Мчи де си понесъл целия тоз тежък товар, момче? Я мирясай. Не трябва ли да свалиш част от него?

— Аз ги убих — прошепна Джек. — Тилке, Уайлд, Хейгън, Дейви…

— Е, ако приятелят ти Спийди беше тук, който и да е той или дет и да броди по широкия свят, и той щеше да ти каже, знайш, че не можеш носи целия свят на плещите си, синко. Не можеш го направи. Никой не може. Щото опиташ ли се да понесеш света върху плещите си, знайш, той първом ще скърши гърба ти, а после и духа ти,синко.

— Аз убих…

— Опря пушка в главите им и ги застреля, тъй ли?

— Не… земетресението… пренасях се и…

— Хич не мога да зная за туй — отвърна негърът. Джек се бе отдръпнал от него и с любопитство се взираше в набразденото му лице, но той бе извърнал глава към паркинга. Ако наистина беше сляп, то сигурно по звука на мотора бе познал полицейската кола, защото гледаше точно към нея. — Ама зная, че ти е грешна представата за туй кое е убийство. Току-виж, седим си ний тук и някой чиляк земе, па се тръшне до нас, тъй както си минава, щото го фанал инфарктът. И ти сигур веднага щеш си помисли, че си го убил и ще занареждаш: „Ох, ами сега, ей на, отиде си нещастникът, заради мен си отиде, убих го аз, хлъц, подсмърк, хлъц-туй… хлъц-онуй!“ — Докато изговаряше „туй“ и „онуй“, слепецът ги придружи с бързи акорди в сол-мажор, до-мажор и отново в сол-мажор и се засмя, доволен от себе си.

— Спий…

— Спи не спи, туй е положението — ухили се негърът и пожълтелите му, изпочупени зъби лъснаха. — Ама някои люде и будни се опитват да се обвиняват за неща, започнати от други. Може би бягаш, щото те преследват, момче.

Сол-мажор.

— Може би не си имал друг избор.

До-мажор с елегантни трели в средата, които накараха Джек да се ухили, въпреки волята си.

— Може би в другиго е вината.

И отново сол-мажор, преди слепецът да остави китарата си встрани (докато в полицейската кола двете ченгета хвърляха чоп, за да разберат кой от тях ще трябва да докосне стария Снежко, ако той откаже да ги последва доброволно).

— И може би тинтири и може би минтири, и може би туй и може би онуй… — Той отново се разсмя, сякаш страховете на Джек бяха най-забавното нещо, което някога е чувал.

— Но аз не знам какво може да стане, ако…

— Мчи кой ли пък знай, знай ли изобщо някой какво ще стане, ако еди-кой си направел еди-какво си еди-къде си — прекъсна го негърът, който може би беше или може би не беше Спийди Паркър. — Не. Не знай. Ама почне ли да си трови главата с туй, той трябва да стои кат затворник вкъщи, щото ще го е страх и носа си да покаже навън! Хич не знам проблемите ти, момче. И не искам да ги знам. Може да излезеш и някой луд, кат те чувам да хортуваш за земетресения и разни таквиз побъркани истории. Ама понеже ми помогна да си събера парите и не рачи да откраднеш от тях, щото аз ги преброих сичките, добре познавам аз всяко дзън-дзън, та затуй ще ти дам един съвет. Някои неща не мож ги спря. Понякога хора мрат, щото някой си направил нещо си… но ако той пък не го беше направил, току-виж доста повече люде си отишли мърцина. Разбираш ли как стоят нещата, синко?

Мръсните слънчеви очила се наклониха към него.

Джек усети дълбоко, разтърсващо облекчение. Да, той наистина разбираше. Слепецът говореше за труден избор, внушаваше му, че между труден избор и престъпно поведение просто има разлика. И че може би престъпникът не беше тук.

Престъпникът май бе човекът, който преди няколко минути му каза да си замъкне задника вкъщи.

— А току-виж — отбеляза слепецът и придружи думите си с тъжен ре-минор — всичко Бог решавал, така поне ми казваше някога старата ми майка, а сигурно и твоята тъй ти казва, ако е християнка. И ние, ей тъй, мислим си, че правим едно, а то излязло друго. Щото Книгата на книгите казва, че сичките неща, ама даже и тия, дет ни се чинят зли, знайш, Бог ги решава. Ти как мислиш, момче?