Стивън Кинг - Талисманът

Вчерашният трус е първото земетресение в историята на Ангола. Армин Ван Пелт от Геоложкия факултет на Ню Йоркския университет, с когото се свързахме вчера по телефона, определи фаталния трус като «сеизмичен мехур». Представители на Комисията по обществената безопасност продължават разследванията на…“

Загинали бяха Робърт Хайдъл — двадесет и три годишен, Томас Тилке — тридесет и четири годишен, Джеръм Уайлд — четиридесет и осем годишен, Майкъл Хейгън — двадесет и девет годишен, и Брус Дейви — тридесет и девет годишен. Продължаваха да се издирват телата на Арнолд Шулкамп, на петдесет и четири години, и Тиодор Размъсън, четиридесет и три годишен. Джек не трябваше дълго да гледа първата страница на вестника, за да запомни техните имена. Първото земетресение в историята на Ангола, Ню Йорк, се бе случило в деня, в който той се бе пренесъл от Западния път и се бе приземил в покрайнините на градчето. Част от Джек Сойер копнееше да може да отиде в къщата на едрия, сърдечен Бъди Паркинс, да вечеря около кухненската маса заедно със семейството му говеждо варено и сочен ябълков сладкиш, а след това да се мушне в леглото им за гости и да дръпне домашнотъканата завивка над главата си. И четири-пет дни да става единствено, за да отиде до масата. Но трудностите идваха оттам, че пред очите му беше отрупаната с ронливо сирене чамова маса, а зад нея в гигантския перваз на пода белееше изрязана една миша дупка, а през малките дупчици в джинсите на трите момчета на Паркинс се поклащаха тънки, дълги опашчици. Кой предизвиква промените, довели до смъртта на Джери Бледсоу, татко? Хайдъл, Тилке, Уайлд, Хейгън, Дейви; Шулкамп и Размъсън; Джери Бледсоу. Ужасни промени, татко. Джек знаеше кой ги предизвиква.

Огромният жълто-виолетов надпис "Хали „Бъкай“ заплува пред Джек, когато той навлезе в последния завой на отсечката, свързваща магистралата с шосето към центъра на града, понесе се край рамото му и се появи от другата му страна и той видя, че е монтиран върху триножник от високи жълти стълбове в средата на паркинга пред халите. Самите хали представляваха футуристичен ансамбъл от боядисани в охра сгради, които сякаш нямаха прозорци. След секунда Джек осъзна, че халите са покрити и само създават илюзия за отделни постройки. Той пъхна ръка в джоба си и докосна стегнатото рулце от двадесет и три еднодоларови банкноти, които бяха цялото му земно богатство.

Под хладните слънчеви лъчи на ранния есенен следобед Джек тичешком прекоси улицата срещу паркинга.

Ако не бе разговорът му с Бъди Паркинс, той сигурно щеше да остане на магистралата, за да се опита да измине още петдесетина километра. През следващите два-три дни искаше да се добере до Илиной, където беше Ричард Слоут. Мисълта, че отново ще види приятеля си Ричард, го бе крепила през изтощителните дни на непрекъсната работа във фермата на Елбърт Паламаунтън. Представата за очилатия, сериозен Ричард Слоут, който зубри в стаята си в пансиона в Спрингфийлд, Илиной, го бе подхранвала не по-малко от щедрите порции на госпожа Паламаунтън. Джек продължаваше да копнее да види Ричард възможно най-скоро, но поканата на Бъди Паркинс някак си го бе разстроила. Той просто не беше в състояние веднага да се качи в следващата кола и да започне отново с историята си. („Във всеки случай — помисли си Джек — историята ми сякаш позагуби от силата си.“) Халите му предоставяха чудесна възможност да се помотае час-два, особено ако някъде вътре имаше и киносалон. Точно сега Джек с удоволствие би гледал дори най-тъпата, най-розовата любовна история, заснета някога на филмова лента.

А преди това, ако въобще имаше късмет да открие киносалон, трябваше да се погрижи за две неща, които непрекъснато отлагаше повече от седмица. Джек бе забелязал как Бъди Паркинс гледа окаяните му кецове. Те не само се бяха полуразпаднали на краката му и никак не приличаха на обувки за бягане, но и самите им подметки, някога пружиниращи и еластични, по мистериозен начин бяха станали твърди като асфалт. В дните, когато му се налагаше да изминава големи разстояния или да работи прав цял ден, краката му пареха от болка като изгорени.

Втората задача — да се обади на майка си, бе толкова обременена с вина и други страховити предчувствия, та на Джек чак не му се мислеше за нея. Изобщо не знаеше дали ще успее да сдържи сълзите си, когато чуе гласа й. Какво щеше да стане, ако усети, че е отслабнала, ако му се стори, че съвсем е останала без сили? Ще може ли наистина да продължи пътя си на запад, ако Лили дрезгаво го помоли да се върне в Ню Хампшир? И така, той дори не искаше да си признае, че ще позвъни на майка си. Съзнанието му изведнъж много ясно си представи редица телефонни автомати, строени под пластмасовите си похлупаци, и незабавно изтри образа им, сякаш Елрой или някое друго създание от Териториите би могло да изскочи от слушалката и да го сграбчи за гърлото.