Стивън Кинг - Талисманът

„Трябва да се опитам да запомня всичко това — помисли си той. — Може би ще имам нужда от него… може би дълго няма да мога да се върна тук.“

Огледа обширните пасища. Нощта вече се прокрадваше над тях откъм изток и те бяха започнали да притъмняват. Отново повя вятър — вече студен, но все още благоуханен, разлюля тревата и разбърка косата му, започнала да става твърде дълга.

„Готов ли си, Джеки?“

Джек затвори очи и се приготви за ужасния вкус и повръщането, което щеше да го последва.

— Напред — прошепна той и отпи.

С лице само на сантиметри от тревата, покриваща дългия склон към една четирилентова магистрала, Джек повърна тънка морава струйка, поклати глава и се подпря на колене и лакти, така че само гърбът му сочеше към тежкото, сиво небе. Светът, този свят, вонеше. Отблъсна се с ръце и се отдалечи от поръсените с повърнатото стръкове трева и вонята понамаля, но не изчезна. Бензин и други безименни отрови се носеха из въздуха, а той самият вонеше от изтощение и умора; шумовете, долитащи от магистралата, допълнително скъсяваха обречения му живот. Задната страна на някакъв пътен знак стърчеше високо над главата на Джек като телевизионен екран. Момчето се изправи на крака и се заклати нагоре. В далечината от другата страна на магистралата проблясваше безкрайно водно пространство, малко по-сиво от небето. Зловещи луминисценции се гонеха по повърхността му. Тук също се усещаше мирисът на загрят метал и смъртна умора. Езерото сигурно беше Онтарио, а малкото градче, сгушило се до него, най-вероятно — Олкот или Кендъл. Значи се бе отклонил на много километри от пътя си, бе пропилял поне сто и петдесет километра само за четири дни и половина. Джек заобиколи знака с надежда, че положението не е още по-трагично. Вгледа се в черните букви и потърка уста. „Ангола“. Ангола ли? Къде ли беше пък това? Загледа се в опушеното градче през вече почти поносимия въздух.

Ранд Макнали, безценият спътник, му съобщи, че обширното водно пространство пред него е езерото Ери и той не само не е загубил напразно дни, а даже е спечелил.

Но преди момчето да реши, че в края на краищата ще бъде много по-умно да прескочи обратно в Териториите веднага щом сметне, че е безопасно, т.е. веднага щом пресметне, че дилижансът на Морган е отминал мястото, на което той ще се пренесе, преди изобщо това да му хрумне, преди даже да може да започне да го обмисля, той трябваше да слезе до опушеното градче Ангола и да види дали този път Джек Сойер, Джеки, е предизвикал някакви промени, татко. И той се заспуска надолу — едно дванадесетгодишно момче с джинси и тениска, високо за възрастта си, започнало да изглежда занемарено и изоставено и с твърде много безпокойство по лицето. Когато стигна до половината на склона, изведнъж осъзна, че отново мисли на английски.

Много дни по-късно, на доста километри западно от Ангола, един мъж на име Бъди Паркинс, който на излизане от Кембридж, Охайо, бе качил на стоп едно високо момче, което се представи като Луис Фарън, щеше да разпознае същото пропито от безпокойство изражение. Това хлапе, Луис Фарън, изглеждаше така, сякаш безпокойството бе пуснало корени върху лицето му завинаги. „Отпусни се, сине, отпусни се най-вече заради самия себе си“ — искаше да каже Бъди на момчето. Но то си имаше неприятности, достатъчни за десетима, ако се съди по историята му. Майка му болна, баща му — покойник, той самият — изпратен при някаква своя леля, учителка в Бъкай Лейк… имаше си Луис Фарън за какво да се тревожи. А и изглеждаше така, сякаш не бе виждал пет долара на куп още от миналата Коледа. Но все пак… Бъди, без да иска, си мислеше, че момчето се опитва да го преметне.

Първо. То не миришеше като градско момче, а по-скоро като човек, живеещ във ферма. Бъди Паркинс и братята му обработваха триста акра недалеч от Аманда, на около петдесет километра южно от Кълъмбъс, и Бъди знаеше, че не може да се излъже в това. Момчето миришеше като Кембридж, а Кембридж беше село. Бъди бе израсъл с миризмата на ферма, на селски двор, на тор и поникващо жито, на грах и парници и от неизпраните дрехи на момчето до него се излъчваха всичките му познати миризми.

Освен това самите дрехи. Бъди си мислеше, че госпожа Фарън би трябвало да е ужасно болна, за да изпрати сина си на път с джинси, просто вкоравени от мръсотия. Ами обувките! Та кецовете на Луис Фарън само дето не се бяха разпаднали на краката му, връзките им бяха снаждани безброй пъти, а самата гума — нацепена на сто места.