Стивън Кинг - Талисманът

И сега момчето си помисли, че отново вижда болка. Дали хората във въздуха наистина имаха криле като хората-птици в сериала за Флаш Гордън или по-скоро бяха последователи на Икар и Дедал и по някакъв начин ги бяха закрепили на гърба си? Джек откри, че това просто няма значение… поне за него.

„Радост.

Те живеят в мистерия, тези хора живеят в мистерия.

И радостта ги държи.“

Само това бе важното и само то бе същественото. Радостта ги държеше горе, нямаше значение дали крилете растяха от гърбовете им или бяха закрепени с ремъци и катарами, защото дори от разстояние той виждаше същите усилия, които бе видял на тавана на танцовото студио в долната част на булевард „Уилшир“. Цялото това разточително влагане на енергия, за да се постигне едно прекрасно, моментно противопоставяне на естествения закон. Това, че едно такова противопоставяне изискваше толкова много и траеше толкова кратко, беше ужасно, а че хората въпреки това го правеха, бе и ужасно, и прекрасно.

„И всичко е просто игра“ — помисли си Джек и изведнъж се почувствува сигурен в това. Игра или може би дори само репетиция преди играта, също както всичката пот и изтощение на тавана на булевард „Уилшир“ също бяха само част от репетиция. Репетиция за представление, което може би единици щяха да удостоят с вниманието си и което бързо щеше да бъде сменено от друго.

„Радост“ — помисли си той отново, докато стоеше прав с лице, обърнато към летящите в далечината хора, а вятърът рошеше косата му. Невинността му бързо приближаваше своя край (и под натиск Джек неохотно би признал, че наистина усеща приближаването на някакъв край — не е възможно едно момче да скита по пътищата дълго време, не е възможно през главата му да минат премеждия като неговото в Оутли и то да очаква да остане невинен младенец), но в секундите, докато стоеше и гледаше към небето, всичко около него сякаш бе невинност, както за младото рибарче от поемата на Елизабет Бишъп 15 15 Американска поетеса (1911–1979) в краткия миг на Богоявлението съществува единствено дъга, дъга, дъга.

„Радост! Каква чудесна дума!“

И за пръв път, откакто бе започнало всичко това, а единствено Бог знаеше кога точно е било началото, Джек се почувствува добре и отново закрачи по Западния път с лека стъпка и с прекрасна, глуповата усмивка. От време на време хвърляше поглед през рамо и още дълго продължаваше да вижда летящите в небето хора. Въздухът в Териториите беше толкова чист, че сякаш увеличаваше образите. И дори след като вече не можеше да ги вижда, чувството на радост не го напусна, а остана като дъга в главата му.

Когато наближи залез слънце, Джек осъзна, че отлага връщането си в другия свят, в Американските територии, и то не само заради вкуса на ужасния сок. Отлагаше го, защото не му се искаше да си тръгне оттук.

Едно поточе, изникнало между пасищата (където отново бяха започнали да се появяват малки горички — бухлати дървета със странни, равни върхове, подобни на евкалипти), бе завило надясно и сега течеше успоредно на пътя. В далечината, напред и малко вдясно, се виждаше огромно, покрито с вода пространство. Всъщност то бе толкова огромно, че повече от час Джек го бе мислил просто за малко по-синя част от небето. В действителност синьото пространство бе езеро. „Наистина Голямо езеро“ 16 16 Големите езера — серия от пет езера между САЩ и Канада, включваща езерата Ери, Хюрън, Мичиган, Онтарио и Горното езеро, свързани с Атлантическия океан посредством р. Сейнт Лорънс. — помисли си Джек и се усмихна на собствената си игра на думи. Предполагаше, че в другия свят това е езерото Онтарио.

Чувствуваше се добре. Бе вървял в правилната посока — може би съвсем малко по на север, отколкото е трябвало, но не се съмняваше, че Западният път скоро ще завие надолу. Радостното му настроение, определено от самия него като чудесно, бе преминало в някакво ведро спокойствие, в чувство — чисто и прекрасно като въздуха на Териториите. Само едно нещо помрачаваше добрите му усещания и то беше споменът

(шест, на шест, Джек бе на шест)

за Джери Бледсоу. Защо съзнанието му толкова дълго бе отказвало да изплюе спомена за него?

„Не, не споменът… двата спомена. Първо аз и Ричард чухме как госпожа Фийни разказваше на сестра си, че електричеството изскочило и го опекло, че разтопило очилата върху целия му нос, че тя чула господин Слоут да говори по телефона и той се бил изразил точно така… а после седях зад канапето и нямах намерение да подслушвам или да си пъхам носа в чужди работи, но чух татко да казва: «Всичко си има последствия и някои от последствията могат да се окажат от неудобната за нас страна.» А нещо със сигурност се е оказало неудобно за Джери Бледсоу, нали така? Когато в края на краищата очилата се разтопят върху носа ти, е меко казано…“