Стивън Кинг - Талисманът

Бе осъзнал, че е бил част от Териториите за дълги периоди. Странна мисъл му бе хрумнала, докато вървеше по Западния път, мисъл, появила се в главата му на някаква особена смесица от английски и езика на Териториите. „Когато сънувам нещо, единственото време, в което наистина разбирам, че сънувам, е, когато започна да се събуждам. А ако сънувам и се събудя ей така изведнъж, ако иззвъни часовникът или нещо такова, то в такъв случай аз съм най-изненаданият жив човек. Отначало самото събуждане прилича на сън. И аз не съм странник тук отвъд, когато сънят е дълбок… дали точно това имам предвид? Не, но нещо много близко. Обзалагам се, че баща ми често е спял дълбоко, а чичо Морган почти никога не го прави.“

Беше решил, че ще си глътне от бутилката на Спийди и ще се пренесе обратно още в първия миг, в който види нещо опасно… или даже нещо страшно. В противен случай ще върви целия ден тук отвъд, преди да се върне в щата Ню Йорк. Всъщност той би прекарал и нощта в Териториите, ако имаше нещо за ядене освен единствената ябълка. Но нямаше, а по широкия, безлюден и изровен от каруци Западен път не се виждаха магазини.

Старите дървета, ограждали кръстопътя и пазара, след последното малко селище бяха сторили място на обширни тревисти пасища. Джек изпитваше усещането, че върви по безкрайно шосе в средата на безграничен океан. Крачеше съвсем сам под небето, което беше ясно и слънчево, но студено („Сега е краят на септември, разбира се, че трябва да бъде студено“ — помисли си той, но думата, появила се в съзнанието му не бе септември, а една от думите от езика на Териториите, която наистина би могла да се преведе много по-добре като „деветия месец“). Покрай него не минаваха никакви пешеходци, никакви каруци — нито натоварени, нито празни. Единствен спътник му бе непрекъснатият вятър, тихият му звук се носеше като въздишка — есенна и самотна — през океана от трева.

И ако някой го попиташе как се чувствува в този миг, Джек би отговорил:

— Много добре, благодаря. Чудесно!

„Чудесно“ беше думата, която щеше да се появи в съзнанието му, докато вървеше през безлюдното море от трева, защото „екстаз“ бе дума, подсъзнателно свързана за него с поп-хита на групата „Блънди“, носещ същото име. И той сигурно щеше да се учуди, ако му кажеха, че бе плакал няколко пъти, докато бе стоял и наблюдавал огромните вълни, изчезващи една след друга към хоризонта, докато се бе опивал от великолепната гледка, която много малко американски деца бяха имали възможност да видят — безбрежна шир под синьо небе с омайващи ширина и дължина, а даже и дълбочина, небе, несмущавано от реактивни самолети, прорязващи купола му, небе, непознало мръсния, лепкав смог над големите промишлени градове.

Джек успя да види, да чуе и да помирише съвсем нови неща — докато сетивните възприятия, с които бе израсъл и свикнал, просто ги нямаше. В много отношения той беше забележително отракано дете — бе отгледан в Лос Анжелос в семейството на импресарио и филмова актриса и щеше да бъде по-странно, ако е наивен — но отракан или не, той все още беше дете, и опитът, който придобиваше тук, си беше неоспорима печалба… поне в подобна ситуация. Самотното еднодневно пътешествие през океана от трева със сигурност би могло да доведе до емоционална претовареност, може би дори до усещане за лудост и халюцинации един възрастен човек. Един възрастен човек щеше да посегне към бутилката на Спийди (вероятно с твърде треперещи пръсти, за да успее да я сграбчи успешно) само час или дори по-малко, след като е напуснал пазара.

В случая с Джек възприятията минаваха почти едновременно през съзнанието и подсъзнанието му. Така че, когато започна да плаче от изпитваното блаженство, той просто не усещаше сълзите и само си мислеше: „Господи, колко добре се чувствувам… сигурно би трябвало да ми е неловко и някак си призрачно, когато наоколо няма жив човек, но на мен просто ми е добре.“

Ето как Джек започна да мисли за обзелия го екстаз като за добро и чудесно усещане, докато крачеше по Западния път, а сянката му постепенно се удължаваше зад гърба му. И за миг не му хрумна, че част от емоционалната му лъчезарност може би се дължи на факта, че преди по-малко от дванадесет часа той все още бе затворник в кръчмата на Ъпдайк в Оутли (пръстите му продължаваха да са сини от последното притиснало ги буре), че преди по-малко от дванадесет часа той едва бе успял да се спаси от преследващия го с цел да го убие звяр, за когото бе започнал да мисли като за козел-върколак, че за пръв път в живота си вървеше по широк, светъл, абсолютно безлюден път, по който не се виждаха реклами на „Кока-кола“ и други „най-прочути“ в света продукти. Вездесъщите жици също липсваха — нито се простираха от двете страни на пътя, нито се кръстосваха над него, както бе било с абсолютно всички пътища, по които бе пътувал през живота си. Тук нямаше и помен даже от далечния звук на някой самолет, да оставим настрана трясъка и буботенето на Боинг-747, приготвящ се за кацане на летището в Лос Анжелос, или прорязващия небето гръм на излитащите от военноморската база в Портсмът машини и последващото свистене на въздуха над „Алхамбра“, наподобяващо звука от камшика на Озмънд, когато те се насочеха към Атлантическия океан. Тук се чуваше единствено звукът от неговите стъпки по пътя, придружаван от собственото му дишане.