Стивън Кинг - Талисманът

Джек спря. Спря вцепенен.

„Какво се опитваш да кажеш?“

„Знаеш какво се опитвам да кажа, Джек. Баща ти бе идвал тук в същия онзи ден, Морган — също. И двамата са били тук отвъд. На същото място, на което в Калифорния, в Американските територии, се намира тяхната сграда. И са направили нещо или поне единият от тях със сигурност е направил. Може би нещо голямо… а може би нещо съвсем дребно… просто са подхвърлили някое камъче… или са заровили ябълкова огризка в земята… Но направеното от тях някак си се е отразило там отвъд. Отразило се е там отвъд и е убило Джери Бледсоу.“

Джек потрепера. Струваше му се, че разбира защо съзнанието му с такава мъка се бе добрало до спомена за играчката-такси, за бръмчащите мъжки гласове, за извивките на саксофона на Декстър Гордън. То просто не бе искало да си припомня, понеже

(кой предизвиква промените, татко)

е предполагало, че дори само с присъствието си тук отвъд той може би причинява нещо ужасно в другия свят. Дава началото на Трета световна война? Не, вероятно не. Не беше убивал никакви крале напоследък, нито млади, нито стари. Но какви действия създават ехото, опекло Джери Бледсоу? Дали чичо Морган е застрелял двойника на Джери (ако той е имал такъв)? Или се е опитал да трампи идеята за електричеството? Или всичко е било само следствие от някаква дреболия… от нещо съвсем безобидно, нещо като купуването на резен месо от сергията на някой селски пазар? Кой предизвиква промените? Какво предизвиква промените?

„Приятен малък потоп, сладко пожарче.“

Изведнъж устата на Джек пресъхна.

Той се приближи до течащото край пътя поточе, коленичи и потопи ръка, за да си гребне вода. Ръката му внезапно замръзна. Обагрената в цветовете на наближаващия залез, лениво влачеща се вода изведнъж почервеня и заприлича на река от кръв. После стана черна, а след миг — прозрачна и Джек видя…

Не успя да сдържи вика си, когато видя, че по Западния път трещи дилижансът на Морган, теглен от запенената дяволска дузина от тринадесет черни коня. Едва не припадна от ужас, когато в обутия с ботуши кочияш, размахващ камшик от капрата, позна Елрой. И не ръка държеше камшика, а някакво копито. Елрой караше кошмарната карета, Елрой, който се хилеше и от устата му надничаха почернели корени, Елрой, който изгаряше от нетърпение отново да намери Джек Сойер и да разпори корема му и да изтръгне вътрешностите му.

Джек стоеше на колене пред потока с очи, изхвръкнали от ужас, и разтреперана от смайване уста. Последната дребна подробност, видяна от въображението му, бе най-ужасяваща от всичко: очите на конете сякаш светеха. Сякаш светеха, понеже бяха пълни със светлина, понеже отразяваха залеза!

Дилижансът летеше на запад по същия път… и гонеше него.

Джек не беше сигурен, че ще успее да се изправи, дори ако трябва, и пълзешком се отдалечи от потока, примъкна се обратно на пътя и се свлече в праха, а бутилката на Спийди и огледалото, което му подари търговецът на килими, се забиха в ребрата му. После изви глава и притисна дясното си ухо до повърхността на Западния път.

Долови непрекъснатия грохот по твърдата, суха земя. Още беше далече… но се приближаваше.

Елрой размахваше камшик на капрата… Морган седеше вътре. Морган Слоут? Морган дьо Орис? Нямаше значение. Двамата бяха едно и също. С усилие се откъсна от хипнотизиращото въздействие на грохота по земята и се изправи. Извади от жакета бутилката на Спийди — еднаква и тук, в Териториите, и там, в Съединените щати — и махна толкова от мъха, колкото можа, без да обръща внимание, че част от него се сипе в няколкото пръста течност, останали на дъното. Погледна нервно наляво, сякаш очакваше да види как черният дилижанс се появява на хоризонта и отразяващите светлината на залеза очи на конете светят като странни фенери. Естествено не видя нищо. Тук, в Териториите, хоризонтите бяха близки, както вече беше забелязал, а звуковете се носеха надалеч. Дилижансът на Морган сигурно бе на петнадесет километра на изток, а може би и на двадесет.

„Още имам време“ — помисли си Джек и приближи бутилката до устните си. И само хилядна от секундата преди да отпие, съзнанието му извика: „Хей, почакай! Спри, глупако, да не би да си решил да загиваш?“ Хубава гледка щеше да представлява той, няма що, ако както си стоеше на средата на Западния път, се пренесеше в другия свят и изневиделица цъфнеше посред някоя магистрала точно пред колелата на бясно хвърчащ камион.

Завлече се до края на пътя… и направи още десет-дванадесет крачки навътре във високата трева за по-сигурно. За последен път дълбоко си пое дъх и напълни дробовете си със сладостните ухания на Териториите, сякаш копнееше с тях да запази и чувството си за спокойствие… безоблачното усещане за дъга.