Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Да — отвърна в мрака отец-капитан де Соя.

Сержант Грегориъс отново си пое дъх.

— Така или иначе, отче, имахме заповед да донесем по две проби от всичко… възрастни мъжки, адаптирани и неадаптирани към космоса, възрастни женски, бременни или не, по две прокудени хлапета, в предпубертета и бебета… и от двата пола. Затова двата ни взвода имаха много работа, трябваше да ги зашеметяваме и прибираме в чували. Гравитацията във вътрешността на астероида едва беше достатъчна… една десета g… за да задържа чувалите там където ги оставяхме.

Последва миг на мълчание. Отец-капитан де Соя тъкмо се канеше да заговори, да сложи край на изповедта, когато сержант Грегориъс прошепна през паравана и мрака които ги разделяха:

— Извинете ме, отче, зная, че всичко това ви е известно. Просто… трудно е да… както и да е, това беше най-ужасната част, отче. Тогава повечето от прокудените, които не бяха видоизменени… адаптирани към космоса… вече бяха мъртви или умираха. От декомпресията, лазерните копия или гранатите. Не използвахме жезлите на смъртта. Нито Клюдж, нито аз бяхме казали каквото и да е на момчетата… просто никой от нас не ги използва.

После онези адаптирани прокудени станаха ангели и телата им целите заблестяха, когато активираха личните си силови полета. Вътре не можеха напълно да разперят крилете, разбира се, и това нямаше да им свърши никаква работа… нямаше слънчева светлина и гравитацията беше прекалено висока, за да я преодолеят, даже да имаше слънчев вятър… но така или иначе, станаха ангели. Някои от тях се опитаха да използват крилете си като оръжие срещу нас.

Сержант Грегориъс издаде дрезгав звук, който можеше да е пародия на смях.

— Ние имахме полета клас четири, отче, а те ни удряха с онези паяжинни криле… Както и да е, изгорихме ги, пратихме по три от всяка група в чувалите и двамата с Клюдж накарахме останалите ни момчета да разчистят пещерите, както ни беше наредено…

Де Соя мълчеше. До края на изповедта оставаше по-малко от минута.

— Знаехме, че това е родилна скала, отче. Знаехме… всички знаеха… че прокудените, даже онези, които бяха вкарали в клетките и кръвта си машини и които изобщо не приличаха на хора… че са се научили женските им да носят и раждат децата си при нулева гравитация и силна радиация, отче. Когато влязохме в проклетия астероид — извинете ме, отче, — ние знаехме, че е родилна скала…

Де Соя мълчеше.

— Но въпреки това, отче… онези пещери бяха като домове… легла, тоалетни, плоскоекранни видеоустройства, кухни… а не нещата, които ние сме свикнали да си мислим че използват прокудените, отче. Но повечето от пещерите бяха…

— Ясли — каза отец-капитан де Соя.

— Да, сър. Ясли. Мънички легълца с бебенца… а не прокудени чудовища, отче, не онези бледи, блестящи неща, срещу които се бием, не онези проклети Луциферови ангели с криле, широки по сто клика под звездната светлина… просто… бебета. Със стотици, отче. С хиляди. Пещера след пещера. Повечето от помещенията вече бяха декомпресирани и мъничетата бяха загинали както са си лежали. Някои от мъничките телца бяха разкъсани от декомпресията, но повечето бяха свити на топка. В други помещения, обаче, все още имаше въздух, отче. Ние взривихме вратите. Майките… жени по нощници, бременни жени с разчорлени коси, които се развяваха при ниската гравитация… те се нахвърлиха отгоре ни с нокти и зъби, отче. Не им обръщахме внимание, докато вихърът не ги отнесе или не умряха от задушаване, но някои от бебетата… безброй бебета, отче… бяха в онези малки пластмасови дихателни кутии…

— Инкубатори — каза отец-капитан де Соя.

— Да — най-после останал без глас, промълви сержант Грегориъс. — И ние попитахме по теснолъчевата връзка какво да правим с тях. С всички тези безброй прокудени бебета в инкубаторите. И командир Барнс-Авне ни отговори…

— Да продължавате — прошепна отец-капитан де Соя.

— Да, отче… и ние…

— Вие изпълнихте заповедта, сержант.

— И ние използвахме последните си гранати в тези ясли, отче. И когато плазмените гранати свършиха, продължихме да обстрелваме онези инкубатори с лазерни копия. Стая след стая, пещера след пещера. Пластмасата се топеше по бебетата и ги покриваше. Запалваха се одеяла. Кутиите трябва да бяха пълни с чист кислород, отче, защото много от тях се взривиха като гранати… трябваше да активираме личните си полета, отче, и въпреки това… необходими ми бяха два часа, за да почистя бойната си броня… но повечето от инкубаторите не експлодираха, отче, те просто горяха като сухи съчки, горяха като факли, всичко в тях гореше като малки пещи. И всички стаи и пещери вече бяха във вакуум, но кутиите… малките инкубатори… в тях продължаваше да има въздух, докато горяха… и ние изключихме външните си слушалки, сър. Всички ние. Но и през сдържащите полета и шлемовете някак си продължавахме да чуваме плача и писъците. Още ги чувам, отче…