Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Да?

— Чувствам се… странно.

Отец-капитан де Соя мълчеше. По виртуалните тактически канали беше проследил атаката на сержант Грегориъс. След мисията бе информирал хората си. Сега знаеше, че в мрака на изповедалнята отново ще го чуе.

— Продължавай, сержант — тихо каза той.

— Да, сър — отвърна сержантът от другата страна на преградата. — Искам да кажа, да, отче.

Отец-капитан де Соя чу, че едрият мъж си поема дъх.

— Стигнахме до скалата без да срещнем съпротива — започна сержант Грегориъс. — Аз и петимата младоци, искам да кажа. Бяхме в теснолъчева връзка с взвода на сержант Клюдж от „Гавриил“. И разбира се, с командирите Барнс-Авне и Учикава.

В своята част от изповедалнята де Соя мълчеше. Каютата бе сглобяема и можеше да се демонтира, когато „Рафаил“ набираше скорост или влизаше в сражение, с други думи през повечето време, но сега миришеше на дърво, пот, кадифе и грях, като всички истински изповедални. Отец-капитанът бе намерил този свободен половин час през последния етап от изкачването им към точката на прехвърляне в шестата система на прокудените Мамон и предложи на екипажа си време за изповед, но беше откликнал единствено сержант Грегориъс.

— Та когато се приземихме, сър… отче, наредих на жените от моя взвод да се заемат с херметичната камера на южния полюс. Взривихме вратите без проблем, отче, и после активирахме собствените си полета за боя в тунелите.

Де Соя кимна. Бойните костюми на швейцарската гвардия винаги бяха най-добрите в човешката вселена — предназначени за оцеляване, движение и бой във въздух, вода, вакуум и силна радиация, годни да издържат на удар, енергийно копие и експлозиви до един килотон. Новите екипи на командосите обаче имаха собствени сдържащи полета клас четири, които можеха да се сливат с по-мощните полета на кораба.

— Прокудените ни нападнаха там, отче, в тъмния лабиринт на входните тунели. Някои от тях бяха създания, адаптирани към космоса, сър… ангели със затворени криле. Но повечето бяха просто приспособени към слаба гравитация и носеха пластокостюми… слаба защита, меко казано, отче. Опитаха се да използват срещу нас лазерни копия, пушки и лъчи, но носеха очила за нощно виждане, за да усилят слабата светлина в астероида, сър, и ние първи ги видяхме с филтрите си. Първи ги видяхме и първи стреляхме. — Сержант Грегориъс отново си пое дъх. — Само за няколко минути си пробихме път до вътрешните шлюзове, отче. Всички прокудени, които се опитаха да ни спрат в тунелите, останаха да се носят там…

Отец-капитан де Соя мълчеше.

— Вътре, отче… хм… — Грегориъс прочисти гърлото си. — Двата взвода едновременно взривиха вътрешните врати, сър… на северния и южния полюс. Междинните глобуси, които оставяхме в тунелите, предаваха теснолъчевите съобщения, така че нито за миг не сме преставали да поддържаме връзка с взвода на Клюдж… нито пък с корабите както знаете, отче. На вътрешните врати имаше резервни системи, точно както предполагахме, но и тях ги взривихме, а също и аварийните мембрани секунда по-късно. Цялата вътрешност на скалата беше куха, отче… е, ние го знаехме, разбира се… но никога преди не бях влизал в родилен астероид, отче. Бил съм в много военни скали, да, но никога в родилна…

Де Соя мълчеше.

— Диаметърът й беше около един клик и по средата имаше много от техните паяжинни нискогравитационни бамбукови кули, отче. Отвътре астероидът не беше сферичен или гладък, а повече или по-малко следваше външната форма на скалата, нали разбирате.

— Картоф — отвърна отец-капитан де Соя.

— Да, сър. И отвътре целият беше надупчен, отче. С много пещери и кухини навсякъде… бърлоги за бременните прокудени, предполагам.

Де Соя кимна в мрака и погледна към хронометъра си, като се чудеше дали обикновено лаконичният сержант ще успее да стигне до извършените си грехове, преди да се наложи да демонтират изповедалнята за прехвърлянето.

— За прокудените трябва да беше истински хаос, отче… с ужасния рев от излизането на въздуха през двата взривени херметични шлюза като вода по канал. Въздухът беше пълен с прах, останки и убити прокудени като въртоп от листа в буря. Носехме външните си слушалки, отче, и шумът беше невероятен, докато въздухът прекалено не се разреди, за да го пренася — бучеше вятър, прокудените крещяха, техните и нашите копия пращяха като пламнали съчки, избухваха плазмени гранати и ехото кънтеше в онази огромна пещера минути наред — беше шумно, отче.