Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Предполага се, че Състраданието е бягащият елемент от човешкия АИ — бавно казах аз, сякаш решавах словесна загадка. — Част от нашето еволюирало в бъдещето съзнание, върнало се назад във времето.

Енея ме погледна.

— Хибридът е бил киборгът на Джон Кийтс — продължих аз. — Син Човешки и Син на Машината.

— Не — тихо възрази Енея. — Това е втората грешка на чичо Мартин. Киборгите на Кийтс не са създадени, за да станат убежище за Състраданието през тази епоха. Създадени са, за да станат инструмента за това сливане на Техноцентъра и човечеството. С други думи, да имат дете. Погледнах към ръцете на момичето на коляното ми. — Значи ти си съзнанието „… толкова божествено, колкото човечеството беше предполагало през трийсет поколения“?

Енея сви рамене.

— И имаш „… въображение, което може да обхване пространството и времето“?

— Всички човешки същества го имат — отвърна тя. — Просто в сънищата и във въображението си аз мога да виждам неща, които наистина ще се сбъднат. Помниш ли когато ти казах, че си спомням бъдещето?

— Да.

— Е, в момента си спомням, че след няколко месеца ти ще сънуваш този разговор, докато лежиш на легло — в ужасни болки, страхувам се — на свят със сложно име, в дом, чиито обитатели са облечени в синьо.

— Какво?

— Няма значение. Когато се случи, ще разбереш. Всички невероятни неща стават логични, когато вероятностните вълни съвпаднат в събитие.

— Енея — чух се да изричам, докато летях на още по-високи кръгове над пустинния заслон и гледах момичето и самия себе си долу, — кажи ми каква е тайната ти… тайната, която те прави този месия, „тази връзка между два свята“.

— Добре, Рол, обич моя — отвърна тя и внезапно я видях като зряла жена в мига, преди да се издигна прекалено нависоко, за да мога да различавам подробности или да чувам отделни думи над шума на вятъра по крилете на съня ми. — Ще ти я кажа. Слушай.

Когато се прехвърли в петата си система с прокудени, спецчаст „ГИДЕОН“ вече беше превърнала клането в наука.

От лекциите си по военна история в командната школа на мирския флот отец-капитан де Соя знаеше, че почти всички сражения, водени на повече от половин АЕ от планета, луна, астероид или стратегическа база в космоса, са започвали по взаимно съгласие. Спомняше си, че същото се е отнасяло за примитивните океански флоти на дохеджирската Стара Земя, където повечето големи морски битки се бяха водили близо до сушата и по един и същи убийствен начин, като корабите само бавно се усъвършенствали — от гръцката трирема до бойния кораб със стоманен корпус. С възможностите си за далечна атака самолетоносачите завинаги бяха променили това положение — позволявайки на армадите да си нанасят удари на огромни разстояния, но тези сражения коренно се различаваха от легендарните морски битки, в които корабите пряко се бяха сражавали помежду си. Още преди изобретяването на самонасочващите се ракети, тактическите ядрени бойни глави и грубо насочваните енергийни оръжия завинаги бяха сложили край на епохата на преките океански стълкновения и бяха оставили морските флоти на Старата Земя с носталгия да си спомнят за тях.

С космическата война взаимното съгласие за влизане в сражение се беше върнало. Великите битки от дните на Хегемонията — било то междуособните войни с генерал Хорас Гленън-Хайт и подобни на него или вековните стълкновения между световете от Мрежата и рояците на прокудените — обикновено бяха водени близо до планета или космически телепортал. И разстоянията между противниците бяха абсурдно малки — стотици хиляди кликове, често десетки хиляди, а понякога и още по-малко — в сравнение със светлинните години и парсеци, пропътувани от враждуващите страни. Но тази близост до врага бе задължителна, като се имаше предвид времето, за което задвижваното с термоядрен двигател лазерно копие, СПБ или обикновената ракета изминаваше дори само една АЕ — светлината вземаше разстоянието между нападателя и неговата цел за седем минути, а дори на най-мощната ракета й трябваше много повече време, като се прибавеха дните на търсене, преследване и унищожаване. Корабите с двигател С-плюс нямаше защо да висят във вражеското пространство и да чакат тези самонасочващи се ракети, пък и наложеното от Църквата ограничение върху използването на ИИ в бойни глави правеше ефективността на тези оръжия меко казано проблематична. Принципът на космическите битки през вековете на Хегемонията беше прост — флотите се прехвърляха в оспорваното пространство и откриваха Други прехвърлили се флоти или по-статични вътрешносистемни отбранителни формирования, бързо се приближаваха на по-смъртоносно разстояние, следваше кратка, но ужасна размяна на енергия и неизбежното отстъпление на понеслите повече щети сили… или пълно унищожение, ако отбраняващите се кораби нямаха накъде да отстъпват. Накрая флотът-победител събираше плячката.