Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Енея гледаше към пустинния мрак и вдишваше уханието на цъфтящите през нощта растения. Когато заговори, тя не обърна очи към мен.

— Знаеш ли каква е основната грешка в „Песните“ на чичо Мартин, Рол?

— Не — отвърнах аз. През последните няколко години Енея ми беше показвала някои грешки, пропуски или неверни предположения и по време на пътуването си до Старата Земя заедно бяхме открили още няколко.

— Тя е двойна — тихо продължи момичето. Някъде в пустинната нощ се обади ястреб. — Първо, той смяташе, че Техноцентърът е разказал на баща ми.

— За това, че тъкмо те са отвлекли Земята ли?

— За всичко — поклати глава Енея. — А Ъмон е излъгал киборга на Джон Кийтс.

— Защо? — учудих се аз. — Нали са се готвели да го унищожат? Девойката погледна към мен.

— Но майка ми е присъствала на разговора. И Техноцентърът е знаел, че ще го предаде на стария поет. Бавно кимнах.

— И че той ще го изложи като истина в епичната поема, която е пишел — прибавих. — Но защо им е било да лъжат за…

— Втората му грешка е по-фина и сериозна — без да повишава глас ме прекъсна тя. Зад планините на север и запад все още се просветляваха бледи отблясъци. — Чичо Мартин е смятал Техноцентъра за враг на човечеството.

Оставих чашата си на каменния под.

— Защо това да е грешка? — попитах. — Не е ли наистина така?

Когато Енея не отговори, аз повдигнах ръка и разперих петте си пръста.

— Първо, според „Песните“ Техноцентърът е бил действителната сила зад нападението срещу Хегемонията, довело до Падането на телепорталите. Не прокудените… а Техноцентърът. Църквата го отрича, обявява за виновни прокудените. Да не би да искаш да кажеш, че Църквата е права, а старият поет греши?

— Не — отвърна Енея. — Техноцентърът организира нападението.

— Милиарди убити — напомних аз, като едва не се изплюх от ярост. — Хегемонията била унищожена. Мрежата също. Векторните връзки прекъснали…

— Техноцентърът не е прекъснал векторните връзки — тихо ме поправи тя.

— Добре. — Поех си дъх. — Направила го е някаква тайнствена сила… да речем твоите Лъвове, Тигри и Мечки. Но пак е резултат от нападението на Техноцентъра.

Енея кимна и си наля още чай.

Свих палец и докоснах показалеца си.

— Второ, Техноцентърът не е ли използвал телепортаторите като някаква космическа пиявица, за да изсмуква човешки неврални мрежи за проклетия си Абсолютен интелект? Всеки път, когато са се телепортирали, хората са били… използвани… от тези проклети независими интелекти. Прав ли съм?

— Прав си — съгласи се Енея.

— Трето — продължих аз, като свих показалец и докоснах средния си пръст, — в поемата Рахил — дъщерята на поклонника Сол Уайнтрауб, която се върнала от бъдещето с Гробниците на времето — разказала за някакво предстоящо време, в което… — промених интонацията на гласа си и цитирах: — …„бушуваше последната война между създадения от Техноцентъра АИ и човешкия дух“. Това грешка ли е?

— Не.

— Четири — казах, като започвах да се чувствам глупаво с това броене на пръсти, но бях достатъчно ядосан, за да продължа, — Техноцентърът не е ли признал на баща ти, че го е създал… че е създал киборга на Джон Кийтс… просто като капан за… как го наричаха?… за състрадателния компонент на човешкия Абсолютен интелект, който трябвало да се появи някъде в бъдещето?

— Така са заявили те — съгласи се Енея и отпи от чая си. Изглеждаше почти развеселена. Това още повече ме ядоса.

— Пето — свих последния си пръст така, че дясната ми ръка се превърна в юмрук. — Нима Техноцентърът и Мирът — по дяволите, Техноцентърът заповядва на Мира — не се опитаха да те заловят и убият на Хиперион, Ренесанс Вектор, Божия горичка… в половината спирален ръкав?

— Да — тихо отвърна тя.

— И нима Техноцентърът — яростно продължих аз, забравил за броенето и за факта, че разговаряме за грешките на стария поет, — не създаде онази жена… онова нещо… заради което бедният А. Бетик загуби ръката си на Божия горичка, а ти щеше да загубиш главата си, ако не се беше намесил Шрайка? — Наистина разтърсих юмрук, толкова бях бесен. — Нима шибаният Техноцентър не се опита да убие и мен, както и теб, и навярно щеше да ни убие, ако бяхме достатъчно глупави, че да се върнем в космоса на Мира?

Енея кимна.

Почти се задъхвах и се чувствах така, като че ли току-що съм спринтирал петдесет метра.

— Е? — неубедително попитах аз и отпуснах юмрук. Енея ме докосна по коляното. Както винаги, допирът й имаше въздействието на електрически удар.