— Не съм те чувал да казваш нещо чак толкова подривно, че да пратят ескадри космически кораби след теб, хлапе. Всъщност, най-подривното и еретично нещо, което съм те чувал да казваш, е, че любовта е основна сила във вселената, също като гравитацията или електромагнетизма. Но това са само…
— Глупости ли? — прекъсна ме Енея.
— Двусмислености — отвърнах аз.
Тя се усмихна и прокара пръсти през късата си коса.
— Рол, приятелю мой, опасност за тях представлява не онова, което говоря. А което върша. На което уча, като правя… като докосвам.
Погледнах към нея. Почти бях забравил всички онези неща за Онази, която учи, вплетени от чичо й Мартин Силенъс в неговия епос „Cantos“. Енея трябваше да стане месията, за който около два века преди това старият поет бе пророкувал в дългата си, объркана поема… или поне така ми бе казал. До този момент не бях забелязал нищо в момичето да предполага месианство, ако не се смяташе пътуването й напред във времето през Сфинкса и невероятното желание на Мира да я залови или убие… да залови и убие и мен, тъй като бях неин пазител по време на трудния път към Старата Земя.
— Не съм те чувал да учиш на нещо, което да е еретично или опасно — почти намусено повторих аз. — И не съм те виждал да правиш нещо, което да представлява заплаха за Мира. — Посочих към нощта, пустинята и далечните осветени сгради на Талиезинското братство и сега — в ултраморфиновия си сън, който бе по-скоро спомен — се видях да правя този жест, сякаш се наблюдавах от мрака извън светлия заслон.
Енея поклати глава и отпи от чая си.
— Ти не виждаш, Рол, но те виждат. Вече са ме определили като вирус. И са прави… за Църквата бих могла да съм тъкмо това. Вирус, като древния HIV на Старата Земя или Червената смърт, която се развихри в Периферията след Падането… Вирус, който прониква във всяка клетка на организма и препрограмира РНК в нея… или поне заразява достатъчно клетки, така че организмът да се разруши… и умре.
В съня си аз се носех над брезентово-каменния заслон на Енея като ястреб в нощта, виех се високо сред непознатите звезди над Старата Земя и ни виждах — момичето и мъжа — седнали под светлината на керосиновата лампа във вестибюла като изгубени души на изгубен свят. И ние бяхме точно такива.
През следващите два дни болката и съзнанието ме връхлитаха и се изгубваха, сякаш бях лодка сред океана, носеща се по вълните сред бури и после огряна от слънчева светлина. Пиех огромни количества вода, която жените в синьо ми носеха в стъклени чаши. Влачех се до тоалетната и уринирах през филтър, за да се опитам да хвана камъчето, предизвикало ужасните ми мъки. Камъче нямаше. И всеки път се дотътрях обратно до леглото и чаках болката отново да започне. Тя никога не закъсняваше. Дори тогава съзнавах, че героичните приключения не би трябвало да са такива.
Преди да продължи по реката към мястото на катастрофата лекарката ми даде да разбера, че и мирският страж, и местният свещеник имат комуникатори и че ще съобщят в базата, ако предизвиквам каквито и да е проблеми. Д-р Молина ми обясни точно колко сериозно ще стане положението ми, ако се наложи командирът от мирския флот да извади плъзгач от ученията, само за да докара някакъв арестант. Междувременно ми каза да продължавам да пия много вода и да пикая винаги, когато мога. Ако камъчето не излезело, щяла да ме закара в лазарета на ареста и да го разбие със звукови вълни. Тя остави на жената в синьо още четири дози ултраморфин и замина, без да се сбогува. Стражът — лусусианец на средна възраст, два пъти по-тежък от мен, с иглен пистолет в кобура си и с неврален остен на колана си — надникна в стаята, озъби ми се и излезе навън, за да застане пред входната врата.
Ще престана да наричам главата на дома „жената в синьо“. През първите няколко часа страдания за мен тя беше само това — освен моя спасителка, разбира се, — но до следобеда на първия цял ден, който прекарах в дома й, научих, че се нарича Дем Риа, че главният й брачен партньор е другата жена, Дем Лоа, че третият член на тройния им брак е много по-младият мъж Алем Микаил Дем Алем, че момиченцето в къщата е Сее Амбре, дъщеря на Алем от предишен трибрак, че бледото момче без коса — което изглеждаше на около осем стандартни години — се нарича Бин Риа Дем Лоа Алем и е дете от сегашното им партньорство, макар изобщо да не успях да разбера на коя от жените е биологична рожба — и че умира от рак.
— Медицинският старейшина в нашето село… той почина миналия месец и никой не го замести… миналата зима пратихме Бин в собствената ни болница в Кероа Тамбат, но можеха да му направят само радиационна и химиотерапия и да се надяват на най-доброто — седнала онзи следобед до леглото ми, каза Дем Риа.
Читать дальше