Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Разбра ли какво ми става? — попитах задъхано. Болката последваха вълни на гадене. Отдавна бях изповръщал всичко от стомаха си, но сега отново се превих.

— Не е невъзможно да се касае за пристъп на апендицит — отвърна инфотермът.

— Апендицит… — Човечеството отдавна беше генетично освободено от тези безполезни израстъци. — Имам ли апендикс? — прошепнах на гривната аз. С изгрева в тихата къща бе започнало шумолене на роби и жените на няколко пъти бяха идвали да ме видят.

— Не — каза инфотермът. — Вероятността за това е извънредно малка, освен ако не сте генетично изключение. Шансът е…

— Тишина — изсъсках аз. В стаята влязоха двете жени в сини роби. С тях вървеше друга жена, по-висока, по-слаба и очевидно родена на друга планета. Носеше тъмен гащеризон с кръста и кадуцея на медицинския корпус от мирския флот на лявото рамо.

— Аз съм доктор Молина — представи се жената и отвори малка черна чанта. — Всички плъзгачи в базата са на учебни маневри и трябваше да дойда с фицлодка заедно с младежа, който ме доведе. — Тя постави самозалепващи се диагностични ленти на голите ми гърди и корем. — И не се залъгвайте, че съм изминала целия този път заради вас… един от плъзгачите в базата катастрофира до Кероа Тамбат осемдесет клика южно оттук и трябваше да се погрижа за пострадалия мирски екипаж, докато чакаха да ги евакуират. Нищо сериозно, само натъртвания и един счупен крак. Не искаха да изваждат плъзгача от ученията само заради това. — Лекарката извади от чантата си голям колкото длан уред и провери постъпващата от диагностичните ленти информация. — А ако сте от онези търговци, които се приземиха на космодрума преди няколко седмици — продължи тя, — не си и помисляйте да ми отмъквате лекарства или пари. Пътувам с двама души охрана и те ме чакат отвън. — Жената си сложи слушалки. — Сега ми кажете какво ви е, млади човече?

Поклатих глава и заскърцах със зъби от болката, която точно в този момент разкъсваше кръста ми. Когато най-после бях в състояние, аз отвърнах:

— Не зная, докторе… кръстът ми… и гадене… Тя не ми обърна внимание, докато наблюдаваше малкия екран. После неочаквано се наведе над мен и натисна лявата страна на корема ми.

— Боли ли?

Едва не изкрещях.

— Да — казах, когато си възвърнах дар словото. Лекарката кимна и се обърна към жената в синьо, която ме бе спасила.

— Кажете на свещеника, който ме доведе, да донесе по-голямата чанта. Този човек е напълно обезводнен. Трябва да му направим интравенозно вливане. После ще му дам ултраморфин.

Тогава осъзнах онова, което знаех още от дете. докато гледах как майка ми умира от рак — а именно, че отвъд идеологията и амбицията, отвъд мисълта и чувството има само болка. И спасение от нея. В този момент бих направил всичко за тази грубовата, разговорчива лекарка от мирския флот.

— Какво ми има? — попитах, докато тя монтираше банката и системите. — Откъде идва тази болка?

Жената държеше в ръка старомодна спринцовка и я пълнеше от малко шишенце ултраморфин. Даже да ми кажеше, че съм се заразил със смъртоносна болест и че ще умра до края на същия ден, пак щях да съм доволен, стига първо да ми дадеше болкоуспокоителното.

— Бъбречен камък — отвърна д-р Молина. Трябва да съм проявил някакъв признак на неразбиране, защото тя продължи:

— Малко камъче в бъбрека ви… прекалено голямо, за да премине… навярно е от калций. Имали ли сте затруднения при уриниране напоследък?

Прехвърлих в паметта си цялото пътуване и дните преди него. Не бях пил достатъчно вода и отдавах случайната болка и затруднение на този факт.

— Да, но…

— Бъбречен камък — повтори тя и дезинфектира лявата ми китка. — Малко ще ви заболи. — Лекарката вкара интравенозната игла и я залепи на място. Убождането на иглата напълно се загуби сред хаотичните болки в кръста ми. Известно време тя си поигра със системата и накрая свърза иглата с нея. — Ще подейства след около минута — каза д-р Молина. — Но би трябвало да сложи край на неудобството.

„Неудобство“. Затворих очи, за да не може никой да види сълзите ми на облекчение. Жената, която ме бе открила до кладенеца, хвана ръката ми в дланите си.

Минута по-късно болката започна да отслабва. През целия си живот не бях посрещал нищо друго с такова удоволствие. Сякаш някой беше намалил мощен и ужасен шум и най-после можех да мисля. Когато болката стигна до равнището, известно ми от раните с нож и счупените кости, отново се превърнах в самия себе си. Нея можех да търпя и в същото време да запазя достойнството си. Докато ултраморфинът подейства, жената в синьо галеше китката ми.