Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Този ден, когато отец-капитанът се спусна по шахтата с нулева гравитация и мина през ирисовия вход на кают-компанията, сержант Грегориъс изглеждаше толкова щастлив да го види, че сякаш се канеше да го притисне в мечешките си обятия. Вместо това сержантът пъхна босите си крака под задържащата летва, изпъна се и извика:

— Мирно! — Петимата му войници зарязаха заниманията си — четене, почистване или разглобяване на оръжието — и се опитаха да пъхнат крака под летвата. За миг кают-компанията се изпълни с летящи бележници, пълнители, пулсови ножове, броня и разглобени енергийни копиемети.

Отец-капитан де Соя кимна на сержанта и огледа петимата командоси — трима мъже, две жени, всички ужасно, ужасно млади. Освен това бяха стройни, мускулести, съвършено приспособени към нулева гравитация и очевидно готови за битка. Всички те бяха ветерани. Всеки от тях се бе отличил достатъчно, за да бъде избран за тази мисия. Де Соя виждаше нетърпението им да влязат в сражение и това го натъжи.

След няколко минути на проверка, представяне и разговор с личния състав, отец-капитанът каза на Грегориъс да го последва и се оттласна през задния ирисов кръг към оръжейната каюта. Когато останаха сами, де Соя протегна ръка.

— Адски се радвам да те видя, сержант.

Грегориъс стисна дланта му и се ухили. Плоското, покрито с белези лице на едрия мъж и късо подстриганата му коса си бяха същите и усмивката му беше също толкова широка, колкото си я спомняше де Соя.

— Адски се радвам да ви видя, отец-капитан. Откога започнахте да използвате ругатни, сър?

— Откакто ме пратиха да командвам този кораб, сержант — отвърна де Соя. — Как си?

— Добре, сър.

— Участвал си в операцията на Св. Антоний и на Изпъкналостта на Стрелец — отбеляза де Соя. — С капрал Кий ли бяхте преди да го убият?

Сержант Грегориъс потърка брадичката си.

— Не, сър. Бях на Изпъкналостта преди две години, но изобщо не съм се срещал с Кий. Чух, че неговият транспортен кораб бил унищожен, но не съм го виждал. На борда му имаше още неколцина мои приятели, сър.

— Съжалявам — каза де Соя. Двамата несръчно се носеха до една от кабините за складиране на хиперкинетични ракети. Отец-капитанът се улови за най-близката ръкохватка и се завъртя така, че да може да погледне Грегориъс в очите.

— Нормално ли минаха разпитите, сержант? Грегориъс сви рамене.

— Държаха ме на Пацем няколко седмици, сър. Постоянно ми задаваха едни и същи въпроси по различни начини. Като че ли не ми вярваха за онова, дето се случи на Божия горичка — за жената-дявол, за Шрайка. Накрая очевидно им писна да ме разпитват, разжалваха ме в капрал и ме изритаха на кораба.

Де Соя въздъхна.

— Съжалявам, сержант. Бях те препоръчал за повишение и награда. — Той мрачно се усмихна. — Имахме късмет, че не ни отлъчиха и екзекутираха.

— Да, сър — отвърна Грегориъс и отправи очи към движещите се звезди зад илюминатора. — Не бяха доволни от нас, това е сигурно. — Той погледна към де Соя. — Ами вие, сър? Чух, че са ви разжалвали и така нататък.

Отец-капитан де Соя се усмихна.

— Разжалваха ме в енорийски свещеник.

— На някакъв мръсен, пустинен, безводен свят. Чух за това, сър. Място, където ботуш с пикня се продава за десет марки.

— Вярно е — все още усмихнат отвърна де Соя. — Мадредедиос. Това е моята родна планета.

— О, мамка му, сър — изпъшка сержант Грегориъс и засрамено стисна огромните си юмруци. — Не исках да ви обидя, сър. Исках… аз не… аз не бих…

Де Соя докосна едрия мъж по рамото.

— Не съм се обидил, сержант. Прав си. Само че там пикнята върви… по петнайсет марки ботуша, не по десет.

— Да, сър — измърмори Грегориъс. Той се изчерви и тъмната му кожа придоби още по-плътен цвят.

— А, сержант…

— Да, сър?

Имплантът на де Соя сигнализира в същия миг, в който по всички корабни комуникатори се разнесе звън.

— До прехвърлянето остават трийсет минути — каза отец-капитанът. — Прати хлапетата си в яслите им, сержант. След този скок ни очакват истински битки.

— Да, да, сър. — Сержантът се отблъсна към кают-компанията, но спря точно, когато се отвори ирисовият кръг. — Отец-капитан?

— Да, сержант.

— Това е само предчувствие, сър — смръщил вежди, каза швейцарският гвардеец. — Но съм се научил да вярвам на предчувствията си, сър.

— И аз съм се научил да вярвам на твоите предчувствия сержант. Какво има?

— Пазете си гърба, сър — рече Грегориъс. — Искам да кажа… нищо определено, сър. Но си пазете гърба.