Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Да, г. Силенъс.

— Но все пак си включила кафеника, нали така?

— Да, г. Силенъс. Според обичайните ви инструкции.

— Добре, мамицата му — рече старият поет.

— Но вие няма да сте в състояние да поемате течности през устата поне още дванайсет часа, г. Силенъс — съобщи А. Радик.

— Арррггххх! — изхриптя старецът.

— Да, г. Силенъс.

Няколко минути по-късно, по време на които старецът като че ли отново се беше унесъл в сън, Мартин Силенъс каза:

— Някаква вест от момчето или детето?

— Не, сър — отвърна А. Радик. — Но пък, разбира се, в последно време ние имаме достъп само до вътрешносистемната мирска комуникационна мрежа. А като цяло новите им кодове са доста добри.

— Не се ли носи мълва за тях?

— Поне на нас не ни е известно, г. Силенъс — каза андроидът. — В момента Мирът е в хаос… в много системи е избухнала революция, имат проблеми със своя кръстоносен поход срещу прокудените в Периферията, в границите на Мира постоянно се придвижват бойни и транспортни кораби… говори се и за вирусната зараза, макар и само в изключително предпазливи кодирани съобщения.

— Заразата — повтори Мартин Силенъс и се усмихна с беззъбата си уста. — Детето, предполагам.

— Напълно възможно, г. Силенъс — отвърна А. Радик, — макар че е напълно възможно да се разпространява и действителна вирусна зараза на онези светове, които…

— Не — прекъсна я поетът, като поклати глава прекалено силно за състоянието си. — Енея е. И нейното учение. Разпространява се като пекинската треска. Ти не си спомняш пекинската треска, нали, Радик?

— Не, сър — потвърди жената, като свърши с проверката си на жизнените му признаци и превключи модула на автоматично управление. — Това е било преди моето време. И преди времето на който и да е друг. Освен вас, сър.

При други обстоятелства поетът би избълвал някоя мръсотия, но сега само кимна.

— Зная. Аз съм природна аномалия. Дайте своите два гроша и влезте в шатрата… за да видите най-стария човек в галактиката… да видите мумията, която ходи и говори… нещо като… да видите отвратителното създание, което отказва да умре. Странен съм, нали, А. Радик?

— Да, г. Силенъс. Поетът изсумтя.

— Е, недей да храниш излишни надежди, синя жено. Няма да се гътна, докато не получа вест от Рол и Енея. Трябва да довърша „Песните“, а няма да науча края им, докато те не ми го предоставят. Как мога да измисля нещо, преди да съм видял какво ще направят?

— Точно така, г. Силенъс.

— Не ме иронизирай, синьо създание.

— Да, г. Силенъс.

— Почти преди десет години момчето… Рол… ме попита какви са заповедите му. Казах му… да спаси детето Енея… да събори Мира… да унищожи властта на Църквата… и да върне Земята обратно оттам, където е отишла, мамицата й. Обеща, че ще го направи. Разбира се, тогава двамата се бяхме напили като тараби.

— Да, г. Силенъс.

— Е? — рече поетът.

— Какво „е“, сър? — попита А. Радик.

— Е, има ли някакъв признак да е направил нещо от нещата, които обеща, Радик?

— От мирските предавания отпреди девет години и осем месеца ни е известно, че е избягал от Хиперион с кораба на Консула — отвърна андроидът. — Можем да се надяваме, че детето Енея все още е в безопасност.

— Да, да — измърмори Силенъс и немощно махна с ръка, — но Мирът съборен ли е?

— Поне ние не сме забелязали такова нещо, г. Силенъс — каза Радик. — Вече ви споменах за някои проблеми, освен това чуждопланетните преродени туристи на Хиперион понамаляха, но…

— И педерастката Църква все още е в бизнеса със зомбита, така ли? — вече с по-силен глас попита поетът.

— Църквата продължава възхода си — потвърди А. Радик. — С всяка следваща година все повече хора от мочурищата и планините приемат кръстоида.

— Да вървят по дяволите — изпъшка старецът. — Предполагам, че и Земята не се е върнала на мястото си.

— Не сме чували за такова невероятно събитие — отвърна андроидът. — Разбира се, както споменах, в последно време електронната ни подслушвателна апаратура се ограничава само до вътрешносистемните комуникации и тъй като корабът на Консула замина с г. Ендимион и г. Енея почти преди десет години, възможностите ни за дешифриране не са…

— Добре, добре — прекъсна я поетът. Гласът му отново звучеше ужасно уморено. — Сложи ме да седна на гравитостола.

— Страхувам се, че това ще стане най-малко след два дни — внимателно каза андроидът.

— Скапана работа — въздъхна древната фигура, носеща се сред тръби и сензорни кабели. — Можеш ли да ме приближиш до прозореца, Радик? Моля те. Искам да видя пролетните чалмови дървета и руините на този стар град.