Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Енея кимна.

— Можете ли да ме отведете при него? Трябва да поговорим.

Грегориъс нарами тежкото оръжие и подозрително погледна към А. Бетик и мен.

— А тези двамата…

— Това е моят мил приятел — каза Енея и докосна андроида по ръката. После хвана дланта ми. — А това е любимият ми.

Гигантът само кимна, обърна се и ни поведе по склона към върха и към храма на Нефритения император.

На Хиперион, на сто светлинни години към центъра на галактиката от събитията и хората на Тян Шан, забравен старец се надигна от сън в продължителна криогенна сомния и бавно осъзна къде се намира. Намираше се на гравитолегло, заобиколено от животоподдържащи модули, забили човки в него като хищни птици, и безброй тръби и кабели, които го хранеха, подлагаха кръвта му на детоксикация, стимулираха бъбреците му, вкарваха му антибиотици, за да предотвратят инфекции, наблюдаваха жизнените му показатели и изобщо унижаваха тялото и достойнството му, за да го съживят и задържат жив.

— О, мамка му — изхриптя старецът. — За безкрайно старите събуждането е шибана, проклета, лайняна, педерастка буря от кошмари. Бих платил милион марки, ако можех просто да се изправя от леглото и да отида да се изпикая.

— Добро утро и на вас, г. Силенъс — каза жената-андроид, която следеше жизнените признаци на стария поет на носещ се във въздуха биомонитор. — Днес изглеждате в добро настроение.

— Проклети да са всички синьокожи брантии — измърмори Мартин Силенъс. — Къде са ми зъбите?

— Още не са ви пораснали, г. Силенъс — отвърна андроидът. Казваше се А. Радик и беше на малко повече от три века… по-малко от една трета от възрастта на древната човешка мумия на гравитолеглото.

— Няма и нужда — каза старецът. — Няма да остана буден достатъчно време. Колко дълго бях в сомния?

— Две години, три месеца и осем дни — отвърна А. Радик.

Мартин Силенъс погледна към синьото небе над кулата му. Брезентовият покрив на този последен етаж от каменната кула бе свален. Тъмно, лазурно синьо. Косата светлина на ранна утрин или късен следобед. Искрене и прелитане на сияйни паяжини, които все още не са осветили крехките си половинметрови криле на пеперуда.

— Какъв сезон сме? — успя да попита Силенъс.

— Късна пролет — каза женският андроид. В кръглата стая влизаха и излизаха други синьокожи слуги на стария поет, заети с неясни задачи. Само А. Радик наблюдаваше последните етапи на съживяването на поета от сомнията.

— Колко време мина от тръгването им? — Нямаше нужда да конкретизира кои са тези „те“. А. Радик знаеше, че старият поет има предвид не само Рол Ендимион, последният посетител в техния изоставен университетски град, но и момичето Енея — което Силенъс бе познавал три века по-рано и което все още се надяваше някой ден отново да види.

— Девет години, осем месеца, една седмица и един ден — отвърна А. Радик. — Стандартни, разбира се.

— Хггрхх — изсумтя старецът и продължи да гледа към небето.

Слънчевите лъчи се процеждаха през брезента, навит на изток, осветяваха южната стена на каменната кула и не падаха директно върху него, но светлината все пак беше достатъчно силна, за да предизвика сълзи в древните му очи. — Превърнал съм се в създание на мрака — измърмори той. — Като Дракула. Надигам се от шибания си гроб на всеки няколко години, за да проверя света на живите.

— Да, г. Силенъс — съгласи се А. Радик и направи няколко промени на контролното табло.

— Млъквай, брантийо — изръмжа поетът.

— Да, г. Силенъс.

Старецът изпъшка.

— Колко време остава, докато мога да седна в гравитостола си, Радик?

Андроидът прехапа устни.

— Още два дни, г. Силенъс. Може би два и половина.

— О, дяволите да го вземат — измърмори Мартин Силенъс. — С всеки следващ път възстановяването става все по-бавно. Някой ден изобщо няма да се събудя… машинарията няма да успее да ме върне обратно.

— Да, г. Силенъс — съгласи се андроидът. — Всеки следващ студен сън оказва все по-силно въздействие на системите ви. Съживявяващата и животоподдържаща апаратура е доста стара. Истината е, че няма да преживеете още много събуждания.

— О, я млъквай — изръмжа поетът. — Ти си песимистична, мрачна дърта кучка.

— Да, г. Силенъс.

— От колко време си с мен, Радик?

— От двеста четирийсет и една години, единайсет месеца и деветнайсет дни — каза андроидът. — Стандартни.

— И още не си се научила да правиш хубаво кафе.