Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Като например? — попитах аз.

— Като например езика, облеклото, имената на планините, местните обичаи… по дяволите, Рол, дори този поклоннически път и храмът на Нефритения император, ако изобщо успеем да стигнем дотам.

— Искаш да кажеш, че на Старата Земя е имало планина на име Тян Шан ли? — удивих се аз.

— Разбира се — отвърна Енея. — С местен Град на покоя, Райски порти и Уста на дракона. Конфуций се изкачил на нея преди повече от три хиляди години. Но стълбището на Старата Земя било само със седем хиляди стъпала.

— Иска ми се да се изкачвахме по него — казах аз, като се чудех дали съм в състояние да продължа нагоре. Макар и вече по-къси, стъпалата бяха адски много. — Все пак разбирам какво искаш да кажеш.

Енея кимна.

— Чудесно е да пазиш традицията, но здравият организъм еволюира… и в културно, и във физическо отношение.

— Което ни връща на въпроса за еволюцията — казах аз. — Какви са другите посоки, тенденции, цели или там каквото каза, че било забравено през последните няколко века?

— Има само още няколко — отвърна тя. — Едното е постоянно увеличаващият се брой индивиди. Животът обича многообразието на видовете, но е влюбен в свръхмногообразието на индивидите. В известен смисъл вселената е предназначена за индивиди. В талиезинската библиотека имаше една книга, „Еволюиращите йерархични системи“, написана от човек от Старата Земя на име Станли Солти. Виждал ли си я?

— Не, трябва да съм я пропуснал, когато четях онези холопорно романи от началото на двайсет и първи век.

— Ъ-хъ — каза Енея. — Е, Солти го е изразил съвсем кратко: „Неопределен брой уникални индивиди може да съществува в ограничен материален свят, ако те се намират един в друг и този свят се уголемява“.

— Ако се намират един в друг — замислено повторих аз. — Да, разбирам. Нямам нищо против бактериите от Старата Земя в червата ни, парамециите, които сме взели със себе си в космоса, и другите клетки в телата ни… повече светове, повече хора… да.

— Номерът е в повечето хора — поясни Енея. — Ние сме стотици милиарди, но от Падането до Мира действителното човешко население в галактиката — без да включваме прокудените — не се е променяло през последните неколкостотин години.

— Е, контролът на раждаемостта е важен — повторих аз онова, на което учеха всички на Хиперион. — Искам да кажа, особено, когато кръстоидът удължава човешкия живот до векове…

— Точно така — рече Енея. — Изкуственото безсмъртие води със себе си ново вегетиране… физическо и културно.

Това е факт. Намръщих се.

— Но това не е причина да отказваме на хората възможността за по-дълъг живот, нали?

Гласът на Енея ми се стори далечен, сякаш, мислеше за нещо много по-голямо.

— Само по себе си не — най-после отвърна тя.

— Какви са посоките в еволюцията? — попитах аз. Видях, че червената пагода е по-близо над нас и се молех разговорът да не ми позволи да загубя съзнание и да се изтърколя обратно надолу по двайсетте и няколко хиляди стъпала.

— Струва си да спомена само още три — отговори Енея. — Увеличаването на специализацията, взаимозависимостта и еволюираемостта. Всичко това е много важно, но особено последното.

— Какво искаш да кажеш, хлапе?

— Искам да кажа, че еволюира самата еволюция. Налага се. Еволюираемостта сама по себе си е унаследено средство за оцеляване. Системите — живи и неживи — трябва да се научат да еволюират и до известна степен да овладяват посоката и скоростта на собствената си еволюция. Преди хиляда години ние… искам да кажа човешкият вид… сме били на ръба да го постигнем и Техноцентърът ни е отклонил. Поне повечето от нас.

— Какво искаш да кажеш с това „повечето от нас“?

— Обещавам ти, че след няколко дни сам ще видиш, Рол.

Стигнахме до Южната райска порта и минахме през червената арка под златен покрив на пагода. Отвъд нея бе Райският път, плавен склон, който стигаше до едва видимия връх. Райският път беше обикновена пътека по гола, черна скала. Спокойно можехме да вървим и по безвъздушна луна като тази на Старата Земя — условията тук бяха приблизително също толкова благоприятни за живот. Започнах да говоря на Енея нещо за тази ниша, в която животът все още не е стъпил, когато тя се отклони от пътеката към малък каменен храм, разположен сред скалистите зъбери и цепнатини на неколкостотин метра под върха. Видях херметичен шлюз, който изглеждаше толкова древен, че сякаш произхождаше от първите семенни кораби. Още по-удивително бе това, че работеше, когато тя активира бутона и тримата влязохме в него. После вътрешната врата се отвори и ние пристъпихме в храма.