Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Да, г. Силенъс — каза жената-андроид, искрено зарадвана, че е в състояние да направи още нещо за стареца, освен да поддържа функциите на тялото му.

Мартин Силенъс гледа през прозореца в продължение на цял час, като се бореше с пристъпите на болка и ужасната сънливост, която го теглеше обратно към състояние на сомния. Светлината беше утринна. По аудиоимплантите си чу птича песен. Старият поет си мислеше за малката си осиновена племенница, за детето, което бе решило да се нарече Енея… мислеше си за скъпата си приятелка Брон Ламиа, майката на Енея… за това колко дълго бяха врагове, колко се бяха мразили по време на последното велико поклонение на Шрайка преди толкова време… за историите, които си бяха разказали и за нещата, които бяха видели… за Шрайка в Долината на Гробниците на времето, за червените му, пламтящи очи… за учения… как ли се казваше? Сол… Сол и малкото му повито в пелени изчадие, което се връщаше назад във времето… и за войника… Касад… така беше… полковник Касад. Старият поет никога не беше давал и пукната пара за военните… всички бяха идиоти… но Касад бе разказал интересна история, беше водил интересен живот… другият свещеник, Ленар Хойт, педант и задник, но първият… онзи с тъжните очи и кожения дневник… Пол Дюре… за този човек си струваше да се пише…

Мартин Силенъс постепенно отново потъна в сън. Светлината на утрото го огряваше, очертаваше безбройните бръчки и прозрачната, пергаментова плът, под която се виждаха сините му, слабо пулсиращи вени. Не сънува… но част от ума му вече нахвърляше следващите части на безкрайните му „Песни“.

Сержант Грегориъс не преувеличаваше. По време на последната битка на своя кораб „Рафаил“ отец-капитан де Соя бе получил ужасни обгаряния и умираше.

Сержантът ни беше отвел в храма. Постройката бе странна, също както и тази среща: отвън имаше голяма, гола каменна плоча, гладък монолит — Енея спомена, че е донесен от първия храм на Нефритения император на Старата Земя, — докато в херметично затворения двор на самия кънтящ храм каменен парапет заобикаляше скала, която представляваше действителния връх на Тай Шан, свещения Велик връх на Средното царство. В задната част на огромния храм имаше малки стаи за сън и хранене на поклонниците и в една от тях открихме отец-капитан де Соя и другите двама оцелели. Освен Грегориъс и умиращия де Соя, имаше още двама мъже — Карел Шан, офицер по оръжейните системи, сега ужасно обгорен и в безсъзнание, и Хоуган Либлър, представен от сержанта като „бивш“ заместник командир на „Рафаил“. Либлър беше в най-добро състояние от четиримата — лявата му подлакътница бе счупена и сега носеше шина, но нямаше обгаряния или натъртвания, — ала слабият мъж беше мълчалив и затворен, сякаш бе в шок или размишляваше за нещо.

Енея незабавно насочи вниманието си към капитан Федерико де Соя.

Свещеникът-капитан лежеше на един от неудобните поклоннически нарове, или съблечен до кръста от Грегориъс, или загубил горната част на униформата си по време на битката. Панталоните му бяха в дрипи. Ходилата му бяха боси. Единственото място на тялото, където не бе получил ужасно обгаряне, беше паразитният кръстоид на гърдите му — здрав и отвратително розов. Косата на де Соя беше изгоряла и лицето му бе покрито с рани от пръски разтопен метал и радиация, но можех да видя, че е поразителен човек, най-вече заради влажните му, тъжни кафяви очи, непомътени въпреки болката, която трябва да го измъчваше в този момент. Някой беше намазал с крем против изгаряне, временно болкоуспокоително и течен дезинфектант всички видими части от тялото на умиращия отец-капитан — и бе започнал стандартно интравенозно вливане с помощта на средствата от аптечката на спасителната лодка, — но това нямаше да промени крайния изход. И преди бях виждал такива изгаряния, не всички от сражения с космически кораби. По време на битките на Ледения шелф трима мои приятели бяха умрели за часове, тъй като не успяхме да ги евакуираме. Крясъците им бяха ужасни, дори непоносими.

Отец-капитан де Соя не крещеше. Можех да видя, че се напряга да не извика от болка, но мълчеше и очите му бяха съсредоточени единствено към ужасното усилие да запази мълчание, докато Енея коленичи до него.

Отначало не я позна.

— Бетц? — промълви той. — Командир Арджайл? Не… ти загина на поста си. Другите също… Пол Дениш… Илайджа се опитваше да освободи задната лодка… младите войници, когато десният борд беше пробит… но изглеждаш… позната.