Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Можех да видя, че Енея се усмихва на тона ми.

— Тези неща обикновено… поглъщат човека, когато за първи път се сблъска с тях — тихо каза тя. — В момента се нуждая от цялото ти внимание. Нуждая се от помощта ти.

Това ми прозвуча логично. Протегнах ръка и я докоснах по гърба през термоякето и пластокостюма. А. Бетик погледна към нас и кимна, сякаш одобряваше допира ни. Напомних си, че не може да е чул разговора ни.

— Енея — прошепнах аз, — ти ли си новият месия? Чух я да въздъхва.

— Не, Рол. Никога не съм казвала, че съм месия. Никога не съм искала да съм месия. В момента съм само уморена млада жена… Имам ужасно главоболие… и съм изтръпнала… днес е първият ден от мензиса ми…

Трябва да ме беше видяла изненадано да премигвам. „Хм, по дяволите — помислих си аз, — не всеки ден можеш да срещнеш месия, само за да чуеш, че страда от нещо, което древните са наричали «предменструален синдром»“. Енея се подсмихна.

— Аз не съм месия, Рол. Просто бях избрана да съм Онази, която учи. И се опитвам да го правя, докато… докато мога.

Нещо в последното и изречение накара стомаха ми да се свие на топка от тревога.

— Добре — въздъхнах. Стигнахме до следващото място за почивка и заедно спряхме. Сега дишахме много по-тежко. Вдигнах поглед. Все още не се виждаше никаква Южна райска порта. Въпреки че бе ден, небето беше черно като в космоса. Сияеха хиляди звезди. Осъзнах, че свистенето и рева на въздушното течение са стихнали. Тай Шан бе най-високият връх на Тян Шан и стигаше до най-горните атмосферни пластове. Ако не бяха пластокостюмите, очите, тъпанчетата и белите ни дробове щяха да експлодират като балони. Кръвта ни щеше да кипне…

Опитах се да насоча мислите си към нещо друго.

— Добре — повторих аз, — но ако все пак беше месията, какво щеше да е посланието ти към човечеството?

Енея отново се подсмихна, но забелязах, че смехът й е замислен, а не подигравателен.

— Ако ти беше месия — задъхано отвърна тя, — какво щеше да е твоето послание?

Засмях се гласно. А. Бетик не можеше да ме чуе през почти вакуумното пространство, което ни разделяше, но трябва да ме бе видял да отмятам глава, защото насмешливо погледна към мен. Махнах му с ръка и отговорих на Енея:

— Нямам представа, дявол да го вземе.

— Точно така — каза тя. — Когато бях хлапе… искам да кажа, малко хлапе, още преди да те срещна… и знаех, че ще трябва да преживея всичко това… винаги съм се чудила какво послание да дам на човечеството. Освен нещата, на които трябваше да го науча, разбира се. Нещо сериозно. Нещо като Проповед на планината.

Огледах се. На тази ужасна височина нямаше нито лед, нито сняг. Чистите, бели стъпала се издигаха през первази от стръмна, черна скала.

— Е — отвърнах аз, — ето ти я планината.

— Да — съгласи се Енея и отново усетих умората в гласа й.

— Та какво послание успя да измислиш? — попитах аз, по-скоро за да я накарам да продължи да говори и да я разсейвам, отколкото за да чуя отговора. Бе минало доста време, откакто бяхме имали възможност просто да разговаряме.

Видях, че се усмихва.

— Продължавах да работя по него — накрая отвърна тя — и се опитвам да го направя кратко и значимо като Проповедта на планината. После разбрах, че няма полза — като чичо Мартин с неговия маниакален опит да надмине Шекспир, — затова реших, че посланието ми просто ще е по-кратко.

— Колко кратко?

— Сведох го до трийсет и пет думи. Твърде дълго. После до двайсет и седем. Пак не беше малко. След няколко години го сведох до десет думи. Накрая останаха само две.

— Две думи? — повторих аз. — Какви?

Стигнахме до следващото място за почивка… вече седемнайсетото или осемнайсетото. Спряхме задъхани. Наведох се да отпусна покритите ми с ръкавиците на пластокостюма ръце върху покритите ми с крачолите на пластокостюма колене и се съсредоточих върху опитите си да не повърна. Не бе добре да повръщам в осмозната маска.

— Какви? — отново попитах аз, когато дишането ми се поуспокои и можех да чуя отговора, без да го заглушат разтуптяното ми сърце и хриптящите ми бели дробове.

— Избери отново — каза Енея. Замислих се.

— „Избери отново“? — накрая повторих аз. Енея се усмихна. Тя си беше поела дъх и гледаше надолу към вертикалната пропаст, към която се страхувах да хвърля дори бегъл поглед. Изглежда й се наслаждаваше. В този момент изпитвах приятелското желание да я хвърля от планината. Младост. Понякога е непоносима.

— Избери отново — твърдо заяви тя.