Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Около час по-късно стигнахме до Втората райска порта — огромна червена пагода с петнайсетметрова арка — и се заизкачвахме по стръмни стъпала нагоре към почти вертикалния разсед, известен като Устата на дракона. Тук се надигна вятър, температурата рязко се понижи и въздухът стана опасно рядък. При Втората райска порта си бяхме сложили ремъците и сега закачихме осигурителните си въжета за един от въглеродните кабели, които минаваха от двете страни на стълбището. Нагласихме макарата така, че да играе ролята на запънка, ако паднем или вятърът ни отнесе от все по-коварните стъпала. Минути по-късно А. Бетик наду прозрачния си шлем и ни даде знак с палци нагоре, докато ние с Енея затворихме осмозните си маски.

Продължавахме да се изкачваме към Южната райска порта, която все още беше на километър над нас. Отвсякъде ни заобикаляше бездна. За втори път в продължение на няколко часа ни се разкриваше такава гледка, но сега спирахме на всеки триста стъпала да си починем, заставахме и гледахме ранната следобедна светлина, огряваща високите върхове. Таян, Градът на покоя, вече можеше да се види на петнайсетина хиляди стъпала и няколко клика под ледените полета и скални склонове, по които току-що бяхме минали. Сетих се, че комуникационните влакна на пдастокостюмите отново ни дават възможност да останем насаме и попитах:

— Как е, хлапе?

— Уморена съм — отвърна Енея, но придружи думите си с усмивка иззад прозрачната си маска.

— Можеш ли да ми кажеш накъде сме се запътили? — попитах аз.

— Към храма на Нефритения император — рече приятелката ми. — Той е на върха.

— Така и предполагах — казах аз, като стъпих на широкото стъпало и вдигнах другия си крак, за да стъпя на следващото. На това място стълбището се изкачваше през покрита с лед надвиснала скала. Знаех, че ако се обърна, за да погледна надолу, може да ми се завие свят. Това бе безкрайно по-лошо, отколкото полета с парапланера. — Можеш ли да ми кажеш защо отиваме в Храма на Нефритения император, когато всичко зад нас отива по дяволите?

— Какво искаш да кажеш с това, че всичко отива по дяволите?

— Искам да кажа, че Немес и близнаците й навярно ни преследват. Мирът определено ще направи своя ход. Всичко се разпада. А ние отиваме на поклонение.

Енея кимна. Вятърът продължаваше да се усилва и ние отново навлязохме във въздушното течение. Изкачвахме се прегърбени и със сведени глави, сякаш понесли тежък товар. Чудех се за какво си мисли А. Бетик.

— Защо просто не повикаме кораба и не се разкараме оттук? — попитах аз. — Ако ще се чупим, давай направо да свършваме с това.

Можех да видя тъмните очи на Енея зад маската, които отразяваха все по-тъмносиньото небе.

— Когато повикаме кораба, отгоре ни като гарвани ще се нахвърлят двайсетина мирски бойни кораба — отвърна Енея. — Не можем да го направим, преди да сме готови.

Посочих нагоре към стръмното стълбище.

— И това изкачване ли ще ни помогне да се приготвим?

— Надявам се — тихо каза тя. Чувах в ушите си тежкото и дишане.

— Какво има там горе, хлапе?

Изкачихме следващите триста стъпала и спряхме за почивка. И тримата бяхме задъхани, прекалено уморени, за да се любуваме на гледката. Небето беше почти черно. Виждаха се няколко от по-ярките звезди и можех да различа една от по-малките луни, която се издигаше към зенита си. „Или това е мирски кораб?“

— Не зная какво ще открием, Рол — уморено отговори Енея. — Зървам разни неща… сънувам ги отново и отново… но всеки следващ път сънувам същото по различен начин. Не обичам да говоря за това, докато не видя каква действителност ще се разкрие.

Кимнах в знак, че разбирам, но лъжех. Пак продължихме да се изкачваме.

— Енея? — повиках я аз.

— Да, Рол?

— Защо не ми позволиш да приема… нали разбираш… причастието?

Тя сбърчи лице зад осмозната маска.

— Тази дума не ми харесва.

— Зная, но така го наричат всички. Добре де, кажи ми поне… защо не ми позволиш да пия от виното?

— За теб още не е дошло време, Рол.

— Защо? — Отново усещах, че точно под повърхността в душата ми се надигат гняв и раздразнение, примесени с кипящия въртоп на любовта, която изпитвах към тази жена.

— Знаеш за четирите крачки, за които говорих… — започна тя.

— Научаването на езика на мъртвите, езика на живите… да, да, зная за четирите крачки — почти пренебрежително отвърнах аз, стъпих със съвсем реалния си крак на съвсем физическо стъпало и направих още една уморена крачка нагоре по безкрайното стълбище.