Второ, специално излъчване извън писанията. Художниците познават другите художници, веднага щом моливът започне да се движи. Музикантът може да различи друг музикант сред милионите, които свирят, веднага щом започне музиката. Поетите откриват други поети само по няколко срички, особено ако е изоставен обичайният смисъл и форми на поезия. Чора е написал…
„Две дойдоха тук, две отлетяха — пеперуди“
— …и във все още топлия калъп на изгорели думи и образи остава златото на по-дълбоки неща, на онова, което някога Р. Х. Блайт и Фредерик Франк нарекли „тъмният пламък на живота, който гори във всички неща“… и „гледане с корема, не с очите, с «червата на състраданието»“.
Библията лъже. Коранът лъже. Талмудът и Тората лъжат. Новият завет лъже. Сута-питака, никаята, Итивутака и Дхамапада лъжат. Бодисатва и Амитабха лъжат. Книгата на мъртвите лъже. Всички писания лъжат… също както лъжа и аз, докато ви говоря сега.
Всички тези свещени книги лъжат не преднамерено или заради неправилно изразяване, а заради самия си характер, заради самото свеждане на нещата до думи. Всички образи, възприятия, закони, канони, цитати, параболи, заповеди, коани, зазени и проповеди в тези красиви книги в крайна сметка само прибавят нови думи между човешкото същество, което търси, и възприемането на Празнотата, Която Обвързва.
Трето, пряко насочване на човешката душа. Дзен, които най-добре е разбрал Празнотата като открива отсъствието й, се мъчи с проблема за насочването без показалец, за създаване на това изкуство без среда, за чуване на този силен звук във вакуум без звуци. Шики е написал…
„Рибарско селце.
Танци под луната
и мирис на прясна риба.“
— Това — и нямам предвид стиховете — е същността на търсенето на ключа за портала на Празнотата, Която Обвързва. Сто хиляди раси на милион светове в безкрайно дълги дни са имали своите селца без домове, своите танци под луната на светове без луни, мириса на прясна риба в океани без риба. Това може да се споделя извън времето, извън думите, извън съществуването на расата.
Четвърто, вглеждане в човешката природа и постигане на Буда. За тази цел не са нужни десетилетия на зазен, покръстване в Църквата или размисли над Корана. В края на краищата природата на Буда е същността на това да си човек. Всички цветя стават цветя. Дивото куче или сляпата зигокоза стават куче или зигокоза. Само човечеството се мъчи и се проваля в опитите си да стане такова, каквото е. Причините са многобройни и сложни, но всички произлизат от факта, че сме еволюирали като един от виждащите себе си органи на еволюиращата вселена. Може ли окото да види себе си?
Енея млъква за миг и в тишината всички чуваме тътена на гръмотевиците някъде отвъд хребета. Мусонът е на няколко дни разстояние, но пристигането му предстои. Опитвам се да си представя тези сгради, планини, хребети, кабели, мостове, галерии и скелета, покрити с лед и мъгла. Мисълта ме кара да потръпна.
— Буда е разбрал, че можем да усетим Празнотата, Която Обвързва, като заглушим глъчката на ежедневието — накрая казва Енея. — В този смисъл сатори е велика и задоволителна тишина, след като дни или месеци наред си слушал кънтящата аудиосистема на съседа си. Но Празнотата, Която Обвързва е повече от тишина… тя е началото па чуването. Научаването на езика на мъртвите е първата задача на онези, които влизат в средата на Празнотата.
Иисус от Назарет е влязъл в Празнотата, Която Обвързва. Знаем това. Гласът му е сред най-ясните от онези, които говорят езика на мъртвите. Той е останал достатъчно Дълго, за да стигне до второто равнище на отговорност и усилие — научаването на езика на мъртвите. Научил се е да чува музиката на сферите. Бил е способен да яхва прииждащите вероятностни вълни достатъчно надалеч, за да види собствената си смърт и е бил достатъчно смел, за да не я избегне, когато е можел. И ние знаем, че той се е научил да прави тази първа крачка — да минава през и да пресича пространствено/времевата паяжина на Празнотата, Която Обвързва, появявайки се пред приятелите и учениците си на няколко крачки в бъдещето, докато умирал на кръста.
И като се освободил от ограниченията на времето си, зървайки безвременността на Празнотата, Която Обвързва, Иисус разбрал, че той е ключът — не учението му, не писанията, основани на неговите идеи, не унизителното му боготворене или внезапната еволюция на старозаветния Бог, в който той твърдо вярвал, — а самият той, Иисус, човек, чиито клетки носели кода за отключване на портала. Иисус знаел, че способността му да отвори тази врата се криела не в ума или душата му, а в кожата, костите и клетките му… буквално в неговата ДНК.
Читать дальше