Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Захващаме се на работа, за да довършим реконструкцията на Хсуан-кунг Ссу. Заедно с Ломо, А. Бетик и майсторите добавяме последните щрихи на най-високата галерия докато Енея, Рахил и Тео контролират цялото строителство.

Тази вечер единственото, за което съм в състояние да мисля, е да се приберем рано заедно с любимата ми и от припрените, но страстни целувки през първите ни минути насаме след общата вечеря, аз предполагам, че Енея споделя копнежа ми за незабавна интимност. Но това е вечерта, определена за една от „дискусионните й групи“ — последната, както се оказва — и след мръкване на платформата на главната гомпа се събират повече от сто души. За щастие след първия пристъп на сивия им дъжд мусоните са отстъпили и вечерта е прекрасна. Слънцето залязва на запад от хребета Кун Лун. По централната стълбищна ос пращят факли и плющят молитвени флагчета.

Удивен съм от присъствието на някои хора: Тромо Трочи от Дому се е върнал от Петала, въпреки че ни беше казал за необходимостта да замине на запад със стоките си. Тук е Дорье Фамо с деветте си любими духовнички. Тук са многобройни знатни гости от приема в двореца — предимно млади хора — и най-младият и знатен от тях, който се опитва да дойде инкогнито в обикновена червена роба и качулка, е самият Далай лама, без своя регент и велик шамбелан, придружен единствено от личния си телохранител и главен глашатай Карл Линга Уилям Ейхеджи.

Заставам в дъното на претъпканото помещение. В продължение на около час дискусионната група си е дискусионна група, понякога водена, но никога доминирана от Енея. Но постепенно въпросите й насочват разговора натам, накъдето иска тя. Разбирам, че е овладяла тантрическия и дзен будизъм от отговорите й на монаси, прекарали десетилетия в усъвършенстване на тези дисциплини в коани и дхарма. На един от тях, който пита защо да не приемат предложението на Мира за безсмъртие като форма на прераждане, тя цитира Буда, учещ, че никой човек не се преражда, че всички неща са обект на аника — законът на променливостта — и после потъва в доктрината за аната, в буквален превод „не-аз“, учението на Буда, че не съществува каквато и да е личностна същност, известна като „душа“.

В отговор на друг въпрос за смъртта, Енея цитира дзен коан:

— Един монах казал на Тозан: „Един монах умря, къде е отишъл?“ Тозан отговорил: „Новопоникнала трева след пожара“.

— Г. Енея — с изчервено лице пита Куку Се, — това му ли означава?

Енея ме е научила, че му е изящна дзен концепция, която може да се преведе като „Върни си въпроса назад“.

Приятелката ми се усмихва. Тя седи далеч от вратата, на открито пространство близо до отворената стена на стаята и ярките звезди над Свещената планина на Севера ясно се виждат. Оракул още не е изгрял.

— До известна степен да — тихо казва Енея. Стаята се е смълчала. — Освен това означава, че монахът е мъртъв като камък. Че не е отишъл където и да е — нещо повече, че е отишъл в нищото. Но животът също отива там. Той продължава в друга форма. Сърцата са натъжени от смъртта на монаха, но животът не е накърнен. Равновесието на живота във вселената не е загубило нищо. И все пак е умряла цялата вселена — както е била възпроизведена в ума и сърцето на монаха. Сепо веднъж казал на Генша:

„Монахът Шинсо ме попита къде е отишъл някакъв умрял монах и аз му отговорих, че това е като ледът да се превърне във вода“. Генша казал: „Това е добре, но самият аз не бих отговорил така“. „А какво би казал?“ — попитал Сепо. Генша отвърнал: „Това е все едно водата да се превърне във вода“.

След кратко мълчание някой в предната част на стаята помоли:

— Разкажи ни за Празнотата, Която Обвързва.

— Имало едно време — започна Енея, както винаги започваше такива неща, — Празнота. И Празнотата била извън времето. Всъщност, Празнотата била сирак на времето… сирак на пространството.

Но Празнотата не принадлежала на времето, не принадлежала на пространството и определено не принадлежала на Бог. Нито пък Празнотата, Която Обвързва е Бог. В действителност Празнотата се е развила дълго след като времето и пространството определили границите на вселената, но необвързана от времето и пространството, Празнотата, Която Обвързва се движела напред-назад из континуума чак до началото на Големия взрив и до края на Тихото хленчене.

Тук Енея млъква и вдига ръце към слепоочията си с движение, което не съм виждал откакто беше дете. Тази вечер не ми прилича на дете. Очите й са уморени, но жизнени. Около тези очи се виждат бръчици на изтощение или тревога. Обичам тези очи.