Димитър Талев - Илинден

Дочул бе преди време той да се говори между другарите му, че Добра Лозанова пуща нощем гости в къщата си. Толкова ли е лесно да се отиде при нея? Запали се копнеж в душата му. Такава беше Добра: нямаше мъж, който да я погледне и да не я пожелае. Влизаше веднага в душата като жив огън. Познаваше я Велко — нали бяха, кажи го, съседи. Млад беше той, а тя, дето и да го срещне, все ще го спре, ще му се усмихне, ще го заприказва. Младият мъж загуби спокойния си сън. И стана една нощ, спусна се като пиян в Долината, прегази реката, но тъкмо до оградата на двора й се спря. Не се реши да прескочи ниската ограда. Беше август, това лято, нощта беше тиха, топла, лунната светлина се изливаше като млака вода. Изеднаж го хвана страх — сам не знаеше от що се уплаши, обърна се и тичешком се върна в къщи. На другия Ден сутринта Велко се срамуваше да погледне майка си, като че ли тя знаеше за лудостите му през нощта. Главата му се бе избистрила и сам се питаше как би се решил да влезе в къщата на една сама жена! Срамота! Ала настана втора нощ и още редица такива топли светли нощи, напоени с мириса на всички горски билки. Ходи Велко няколко пъти до оградата на Добриния двор. Като пиян, като луд. На другия де изтрезнял, той се укоряваше строго. И все пак Велкощеше да прескочи тая ограда някоя нощ, когато би бил достатъчно пиян и достатъчно луд, но го срещна сама Добра и се изкикоти право в лицето му, та ка с нож го преряза. Какъвто беше млад и неопитен, Велко не разбра смеха й — може би тя не искаше да подиграе, а да го предизвика, да го насърчи. Унизителна обида заседна като ледена грудка в гърдите му. Той избягваше всяка среща с Добра, не искаше дори да мисли за нея. После у тях дойде Дона, учителката. Ала ето и сега се размъти душата му, кипна и зашумя младата кръв от хубавия глас, от смелите думи на Добра Но Велко не се и обърна да я погледне поне още еднаж.

Учителката!… Какво би могъл да каже Велко за учителката? Винаги, когато биваше заедно с нея или си мислеше за нея, беше му радостно, сърцето му се радваше. Обичаше да я гледа, да я слуша, обичаше, просто, да бъде с нея. Понякога започваше нещо като пиянството по Добра, но не беше точно тъй, а беше само като леко, сладко замайване. О, достатъчно беше да бъде близу до нея. Сега отиваше да я вземе, да я доведе пак в бащината си къща — да имаше крила, би литнал като орел. Сърцето му трептеше, той цял потръпваше от радост. Веднага забрави срещата си с Добра и викна бодро на трите добичета:

— Хайде, дий! Какво преткате се на едно место!

Той слезе долу, на пътя за града. И тук първи неговите добичета правеха следи по снега. Реката бе занемяла, скована в лед, не се забелязваше и следа от нея под дебелия сняг. По-нататък, вече към края на долината, пътят започваше да се изкачва нагоре, по Три буки — един гол стръмен рид. Когато Велко се изкачи по рида, слънцето тъкмо се показваше иззад далечни снежни върхове — ослепително лъскава, тежка, златна пита върху снега и по-нагоре, върху студената синя коприна на небето. Младият момък подигна очи, огледа се: небето беше чисто от край до край в огромната рамка на начупените планински върхове, ясносиньо и дълбоко прозрачно. Синееше се и въздухът наоколо, неподвижен и студен, сякаш звънко чупливо стъкло. Още по-нагоре, вече на самото било на Три буки, тихо изсъска невидим и зъл ветрец, който преминаваше през дърво и камък. Добичетата заклатиха глави настръхнали и пръхтяха през цели вълма пара, която бързо изчезваше. Велко попридръпна ямурлука си и пак изви очи към слънцето:

— Ех… слънце зимно… кърваво… Преследван от вятъра по ридища и долища, после долу, по равното поле, Велко пристигна в града рано следобед модър, та черен от студ. Имаше един по-къс път — през турската махала, и макар пътниците да го избягваха поради заяжданията на лоши турци, Велко сега нямаше време да избира и удари по него. Може би агаларите са се изпокрили по къщите от лютия студ. И наистина, махалата беше пуста, само тук-там бяха преправени пътеки, с редки дълбоки стъпки в снега. Велко беше вече на края на турската махала и тъкмо да навлезе в чаршията, когато пред добичетата се изпречи един около тридесетгодишен турчин в доста овехтяло турско облекло, с посивяло лице, та и очите му сълзяха от студ.

— Стой… Карай насам — каза турчинът и посегна да улови първото конче за оглавника.

Наоколо нямаше жива душа. Велко се досети какво можеше да стане и отвърна:

— Къде, ага, къде да карам? Ами ти не питаш колко чинат дървата.