Димитър Талев - Илинден

— Може. Натовари мулето и кончетата с дърва и върви. Лесно ще продадеш дървата по тоя снег. Ще нощувате в града и на другия ден пак назад. Но ти обади се на учителката още щом пристигнете. Да знай. Да се приготви.

— Може и да те поканят да нощуваш у них — рече Скорневица.

— Хм — изръмжа глухо Велко и завъртя плещи цяла порта.

Сутринта той скочи от леглото далеч преди да се раздени, сякаш цяла нощ не бе спал.

— Не бързай, има време — мърмореше майка му, докато палеше огъня. — Пък кажи на учителката добре да се облече, зимно време е. Вземи си ямурлука, че кожухчето ти е късо. Вземи и ямурлука на татко ти, може да се намери там за учителката, да се наметне…

Велко се нахрани добре, нахрани добичетата, напои ги с вода. И още не беше се разденило, когато тръгна. Навлезе в гората, доста навътре, където още преди Божик бяха секли дърва със стария и бяха ги натрупали там да бъдат готови за Продан. Тежката му секира беше надяната на лявата ръка и широкото й острие меко проблясваше в предутринния здрач. В широкия му червен пояс лежеше на топло лъскав револвер. Не се боеше Велко ни от вълци, ни от мечки в гората и газеше до колена в снега. Той натовари бързо добичетата — какво беше за него да натовари три добичета с готови нарязани дърва? Скоро след това кучетата из Бачевата махала започнаха да лаят.

— Хайде, стрико Неделко, хайде, тръгваме! — завика още отдалеко Велко.

Излезе самият Неделко Бачев и — ту наляво погледне, ту надясно, ту към небето присвие очи, а през мустаките му се процежда бяла пара:

— А бре, внучко Веле, аз… премислих. Голем снег, много е студено тая сутрин… Аз нема да отивам в града.

— Ами нели… — започна Велко, но веднага отсече: — Щом не щеш — здраве да е. Хайде сбогом!

Велко знаеше пътя и сам. Като слизаше от Бачева махала към пътя за града и снегът шушкаше и пръскаше като ситен бял пясък в нозете му, Велко трябваше да мине край двора на Добра Лозанова. Той погледна изпод вежди към ниската къща, затънала сякаш до пояс в снега, и личеше, макар всичко да беше затрупано в сняг, че това беше двор без стопанин. Вратата на празната плевня зееше отворена, пусто и тихо беше из целия двор, не се чуваше мъж да подвикне, да изпсува. Ала на четирите прозорчета, които бяха обърнати насам, имаше шарени басмени завески. Видяла Добра в града, та и тя сложила завески на прозорците!! А в тоя двор нямаше и кучета. Всеки по-млад мъж в Рожден знаеше, че Добра не държи кучета в двора си. Или поне бе мислил за това, па макар и да не се решаваше да влезе в двора й. Велко пак погледна нататък и вече отминаваше, когато чу зад себе си познат женски глас — тих, сподавен в снежната утрина, не ясен и още по-нежен, по-сладък за ухото:

— Добрутро, Веле! Къде така рано-рано!

— В града отивам — отговори Велко, без да се обърне.

— Аха… Почакай де, почакай малко!

Велко се спря и се обърна. Малко по-нататък спрЯха и добичетата. Добра като че ли се плъзна по снега и се изправи пред него. Нали току-що бе излязла от топлото — да я пипне човек, сигурно е още топла. Велко попита:

— Що има?

Тя го погледна учудена. Я го гледай ти, как се възгордял! До вчера, като срещнеше погледа й, червенина заиграваше по бузите му. Колко пъти бе обикалял нейния двор и той — виждала бе сянката му нощем, по месечина. И бе мислила да му отвори. В Рожден нямаше друг такъв млад човек — няма да тръгне по селото да се хвали. А сега какво? Аха! Учителката е влязла в главата му. Хм, ще видим…

— Слушай… — започна тя и леко притвори очи но после отеднаж се усмихна, обърна приказката: — Донеси ми от града локум с ядки, прияло ми се, Колкото чини, ще си платя.

Велко не издържа, обори очи, а тя продължи тържествуваща в сърцето си, очите й святкаха лукаво:

— Ще дойда у вас да си го взема. Що, сърдиш ли се? Аха, ти би искал сам да дойдеш да ми го донесеш некоя вечер, а?

Младият момък рязко се обърна и като нямаше с какво друго, безмилостно удари с дръжката на секирата си едно от кончетата. Изненадано от удара, добичето присви задницата си и припна в снега нататък, бутайки другите две добичета. Добра гледаше младия човек цяла засмяна, снегът се отразяваше в зъбите й. Но тя изеднаж се досети и хитрата й усмивка угасна: — Та той отива в града, за да доведе учителката!

— Слушай, Веле… Веле!… — викна тя след него, а той се отдалечаваше с широки стъпки и още един път замахна с дръжката на секирата. — Веле, Велко… Той не се обърна. Кръвта шумеше в ушите му, но той ясно чу сладкия глас, прозвучал като песен, която кара да премалява младото сърце, гласпесен, който зове и обещава. Не, Велко не се обърна.