Дона нямаше и дружки. Една нейна приятелка се бе омъжила тая есен, а други две тая година бяха заминали за Солун да се учат — не ще може да дружи тя с тях…
С какъв копнеж бе бързала да се върне в бащиния дом! Това е тъгата от раздялата, която остава в сърцето и те тегли, примамва те да се върнеш, а после изчезва. Но нали това е същата родна къща, същото мило лице на майката, ето и любимото братче, скочило на коляното ти, а защо стихва тъй бързо радостта от срещата? Дона заплака, тихо, с обилни сълзи — тя не можеше да отговори, но чувствуваше, че отговорът е в сърцето й.
Как бързо летят и прелитат мислите… Дона вече и не виждаше, че е в някогашната си стаичка, а се пренесе там — в планината, на село. Без да се замисля защо се връща там, понесоха я близки и по-далечни спомени, сърцето й ламтеше по тях, жадно, ненаситно. Блестяха пред очите й хубостите на планината, оживяха тамошните люде, Добра — защо си спомни най-напред за нея? — Велко, стрико Даме, стрина Ордена, старците, които се събираха по празниците в църквата, четниците…
Децата, нейните деца в училищната стая. Като че ли само очите им са млади — искрящи, живи и жадни, — а иначе те досъщ приличат на родителите си, на възрастните селяни. Същото облекло, същите разкривени опинци, същите едри кокалести ръце, изгорели на слънце през лятото, сега премръзнали, напукани и посинели от студа. Същите движения, гласове, пък и същите думи. Рано, много рано застарели, познали простия суров живот в планината. Дона започва пред тях първата песничка, започва да ги учи да пеят. Гласът й е слаб, треперлив, но те всички са вперили в нея очи, в устата й — слушат, слушат, дишат все по-бързо, по-шумно, като че ли по такта на плавната проста песен, гърдите се издуват и спадат, устните се разтварят и мърдат влажни, дочуват се първите гласчета, пресекнало, несмело и ето се повличат след нейния глас, изостават и отново се вливат в него, сливат се с него, надвиват го, все по-силни, по-смели, по-звънки. Надуват се гърди, опнали са се жили на голите шии, очите блестят изблещени от напрежение, ниската каменна стая ехти, ще се събори, децата пеят в един глас, чист и мощен:
Хубава си, моя горо, миришеш на младост, но вселяваш в сърцата ни само скръб и жалост.
Децата, нейните деца! Студено е в ранния утринен час, но Дона е застанала на скалата над дълбоката долина. Планината е покрита с дебел сняг и е цяла променена. Снегът е гладък и мек, планината сякаш е издялана от бял мрамор, ала тук и там по стръмнините се чернеят голи озъбени скали, между оголелите дървеса на гората се спотайват модри сенки. Слънчевият диск е омотан в гъсти валма сиви мъгли и пушъци, час по час ги прегаря и се показва сякаш къс нажежено желязо, но те бързо го затулват. И планината ту заблестява ослепително бяла, ту върху нея се раздиплят ефирни синкави була. И е толкова тихо, че сякаш се чува как размахва крила самотният гарван, който се вижда в далечината като черна дрипа. Реката долу е скована в лед. Затиснати са от дебелия сняг и къщите там и по-нататък. Не се виждат и пътеките из планината.
И все пак планината е жива. Над всяка къща отсреща се люлее и размотава синя лента чад. От гората излиза едър заек — колко ясно се вижда в прозрачния въздух! — и при всеки скок затъва до уши в дълбокия сняг. Стига да има време човек да стои тук и да следи, да гледа — планината е жива и будна.
Далеко там отеднаж се изсипват или може би изскачат от снега цяла редица, две по две, черни подвижни петна. Те се приближават насам и тогава Дона вижда и пътеката — едвам забележима синкава следа през поляните и край скалите, струпани на грамади. Черните петна нарастват, превръщат се в мънички човечета, които сякаш по колена пълзят насам по снега. Това са учениците й. Учителката се усмихва и едвам се въздържа да не извика:
— Хайде, хайде! Чакам ви, деца! Та ей ги насреща, съвсем ясно се виждат. Тя ги знае и по име. Пръв върви Апостол Сугарев, приведен, приклекнал едва-едва като стар дядо и широките му разкривени стъпки са смешни с неговите малки още нозе. Така ходят тук планинците, а и той като големите мъже. И винаги той, Апостол, води дружината от: по-далечната махала, той пръв пробива пътеките, щом падне сняг. Показват се деца и от друга посока и всички се стичат като в улей долу, в долината, после всички заедно, в дълга редица, пълзят нагоре, към площадката, към училището. И пак Апостол Сугарев ги води. Дона се връща и застава пред вратата на училището. След някое време отвъд, иззад ъгъла на църквата, се чува как хруптят и скърцат стъпки по снега. Апостол се подава пръв иззад ъгъла — червен и син от студа, ушите му пламтят. Както се полюлява на всяка стъпка, той бавно сваля малкото си плитко калпаче:
Читать дальше