Димитър Талев - Илинден

Дона метна ръце зад главата си и сладко се протегна в топлото меко легло. Печката все още бумтеше, около нея игриво трептяха и подскачаха светлинки, тъмнината в стаята не беше вече тъй враждебна, не криеше сенки и привидения. Изчезнали бяха и болките; в нозете на Дона от продължителната езда днес. Беше й леко, радостно на сърцето да си спомня за Велко, а какъв беше той, наистина — вече истински мъж и все още дете! Забавляваше я тая игра на мислите й — живи и тъй бързи, променчиви, — забавляваше се да извиква в паметта си забравени или отминати без внимание случки и впечатления, да си ги спомня сега и да издирва, да открива какво се криеше зад тях. Тя беше цяла на село в тоя час, с цялото си същество и къде остана радостта й, че се връща в родния дом, къде изчезнаха върналите се наново скърби и ядове за това, което бе оставила преди тук и сега го завари пак същото, непроменено? Едва бе дошла, спря се, огледа се, видя близките си люде, стисна ги в обятията си, влезе в някогашната си стаичка, а ето мисълта й като да беше чужда тук, сякаш се боеше, сякаш имаше опасност да остане завинаги затворена тук и побърза да се откъсне, да се освободи, да литне назад, да се върне към планината, към Рожден.

Там младата девойка беше по-щастлива, сърцето й там беше по-весело. Тя беше тъй млада още! С тоя дом, бащиния й дом, здраво я свързваше една дълбока, макар и невесела, дори мъчителна обич, свързваха я спомени и тая обич, тия спомени и най-много тия мили люде държаха сърцето й като в плен. Майка, баща, сестри и братя — тяхната съдба й беше тъй близка, тя ги обичаше и в сърцето си нямаше да им изневери никога, но това младо сърце копнееше за свобода и радост. На село то беше по-свободно и по-радостно. Там, в планината, бяха нейните ученици, там беше и Велко, от когото струеше бодра, жива сила, там беше най-сетне и Добра, която със своята дързост предизвикваше в душата й сладостен смут и можеше да я научи Да вижда по-ясно някои важни неща, да вижда и в себе си по-ясно.

„За Георгьовден ще донеса на татко още четири лири — побърза да се откупи тя, да се оправдае пред своите близки: — И четиридесет лири да взема — всичките ще му ги дам… Ще работя за тех, ще им помагам, никога нема да ги изоставя… милите. На село ми е по-леко, по-весело, но то нищо не значи за тех, то е само за мене…“

Тя не усети как заспа.

През нощта срещу Ивановден започна да вали сняг, валя и през целия ден — гъст и ситен, като да го сееше някой от ниско надвесеното небе с копринено сито. Спря едва привечер и небето се отвори откъм запад, но слънцето бе залязло и нататък светлееше само една тясна и мътна оранжева ивица. Времето беше тихо, снежно време. Снегът беше сух и пухкав, тоя път като че ли всичко покри и затисна — надигнаха се от планината заоблени купчини и хълмища, едва, едва обагрени от гаснещия залез.

Стрико Даме лежеше край огнището със схванат кръст. Тая сутрин той едвам се върна от църква и веднага легна. През целия ден гледа през малките прозорчета гъстия облак от ситни снежни мушици, които се сипеха и сипеха, и когато най-сетне снегът престана, той като че ли тъкмо това бе чакал, рече:

— Време е да се връща учителката. Ама кой ще я доведе… ето аз се схванах и кой знай колко дни…

— Наистина — съживи се и стрина Ордена. — Време е, ами… Тя нели каза: веднага след Ивановден. Виж, къщата ни като глуха стои без нея — прибави старата жена.

Те млъкнаха, а и двамата мислеха едно и също нещо: би могъл да отиде да я доведе Велко, но не беше сгодно — двама такива млади люде да пътуват, речи си, цял ден из планината. Мълчеше и Велко, седнал на сандъка в ъгъла в празнично безделие. Даме Скорнев продължи:

— След тоя снег може да хванат големи студове. Иди, Велко, иди, сине, поразпитай из село дали нема да пътува некой за града.

Велко мълчаливо стана и излезе. Смрачаваше се. Той слезе долу, в долината, и се изкачи насреща, по най-близките дворове. Та няма да ходи по цялото село в тъмното и по тоя сняг! Върна се по някое време и каза:

— Ще ходи утре в града стрико Неделко Бачев.

Неделко Бачев беше братовчед на Даме Скорнев, по-стар от него с десетина години.

— Къде ще ходи в тоя снег, вещерът му с вещер! — стисна презрително устни Даме, но веднага додаде:

— Е, харно, харно… Каза ли му ти, синко, за учителката?

— Казах му. Ама и аз ще вървя с него. Не мога, вели, аз да я водя, може сичко да се случи, женска челяд е, градско дете, не знай да язди, ни… Ела, вели, и ти с мене.

„Е, добре — мислят си старците, — така може. С Неделко Бачев може.“ Стрико Даме гласно казва: