Димитър Талев - Илинден

— Нема що да питам — продължи турчинът на развален преспански говор. — Какво ще те питам… Карай в мойто двор да разтовариш! Какво ще те питам… — И той задърпа кончето.

— Пусни добичето, ага. Не сме спазарили дървата.

— А бре, ти не разбираш ли, керата гяур? В мойто двор ще разтовариш! Пари нема, пари тебе не ти требват. Хайде, дий!

Велко нагази в снега, мина край добичетата и дръпна оглавника от ръката на турчина:

— Пусни ме да мина!

Турчинът не се помръдна и зяпнал от изненада и гняв, търсеше думи в бедния си преспански говор, за Да се нахвърли върху упорития селяк. Тогава Велко го бутна с лакът и поведе кончето си.

— Ах, куче, мръсен гяурин! Ах, твоята майка… — Ругаеше турчинът вече на своя език, нагазил с плитките си калеври в снега. Лицето му още повече посивя той стисна зъби и взе да бърка в широкия си шарен пояс.

Велко изпусна оглавника, хвърли бърз поглед на около, бъркайки и той в пояса си, и успя да изпревари турчина: в едрата му ръка лъсна револверът. Турчинът така и си остана насаден дълбоко в снега, със зяпнала уста, с ръка в пояса. Наоколо беше все тъй пусто само студеният зимен ветрец подсвирваше край ушите. Като не изпущаше турчина от погледа си, Велко прибра револвера в пояса, дръпна добичетата и продължи към чаршията.

Навлезе той в чаршията и се спря на един кръстопът да чака купувачи за дървата. Пусто беше и тук и глухо, всички се спотайваха по полузатворените си дюкяни, рядко ще пребяга някой бързо по улицата. Студено беше много. От целия снежен простор наоколо, та и от синьото високо небе полъхваше лют, сковаващ студ. Слънцето не топлеше, пък и скоро започна да клони към запад по своя къс зимен път.

Само вятърът подсвирваше и дращеше с остри нокти. Велко стоеше в снега, мушнал и двете си ръце в ръкавите на кожухчето си под ямурлука. Не се спираше купувач да попита за дървата. Пусти да останат! Трябваше Велко да ги продаде, сетне да иде да се обади на учителката, да намери място за нощуване. Погледът му се спря върху секирата, както беше закачена на единия самар. И оттам мисълта му се върна пак при турчина, който искаше да му вземе дървата без пари. „Той ще събере сега дружина и ще дойде да ме търси… Нема да ме остави злото куче. Ще иска да ми вземе и дървата, и револвера. Аз пък тук, сред чаршията, какво мога…“ И Велко пристъпи към едно от добичетата, огледа се и бързо скри в гнездото на самара револвера под бащиния си ямурлук, който носеше за учителката. Секирата откачи от самара и пак я надяна на ръката си. Да не бъде съвсем с голи ръце. Секирата е едно — револверът друго. Секирата всеки може да види и всеки селянин може да държи секира в ръцете си.

— Колко искаш за дървата? — чу Велко слаб скърцащ глас и се обърна: питаше един старец, цял скрит в кюрка си, лицето му завито с тесен дълъг шал, та Г гласът му през него се процежда, очите му сълзят: — Бребребре… какъв студ! Редко хваща такъв студ по нас, такова чудо. Казвай, че не мога да стоя!

— Три гроша товарът.

— А-аха! Три гроша! По два гроша. Карай след мене, близу живея.

— Не.

Старецът не може да стои на студа и отминава, мрънкайки нещо в шала си.

Велко стои в снега и обръща лице ту на една, ту на друга страна — да се скрие някак от вятъра. Нозете си не чувствува във вкочанените опинци. Остра болка пълзи по нозете му. Вятърът дере от лицето му ремъци. Трябва да продаде дървата. И само по три гроша товарът. Ни пара по-малко. Сетне трябва да се обади на учителката.

Изеднаж го обградиха трима турци, като че ли бяха го дебнали. И тримата бяха с дълги кюркове, ръцете им в пояса, стискат дръжките на ками и револвери. Срещу Велко стоеше същият турчин, който искаше да му заграби дървата. Без да продума нищо, турчинът посегна и взе да рови в пояса на Велко:

— Де ти е пищовът бре?

— Немам пищов.

— Как така немаш! Нели го видех с очите си?

— Немам, грешка имаш, ага.

От устата на турчина изригват псувни, неговата бледа и тънка ръка рови нервно в пояса на селянина чак надире, до кръста му. Посяга да претърси и друг от турците. Велко се дръпва две стъпки назад и откачва секирата от ръката си:

— Не ме задевайте, аги! Немам пищов. Те и тримата стоят срещу него с ръце на оръжието си и мълчаливо го гледат. Говорят очите им: — Ако те надупчим с по няколко куршума, макар да сме турци и агалари, пак ще си имаме неприятности, може и да ни затворят, докато се позабрави историята. Друго би било да бяхме намерили револвера в тебе! Ще кажем, че си комита, и дори ще ни похвалят в хюкюмата. Пък и тая секира, дявол да я вземе… Какъвто те виждаме, можеш да изпиеш на някого от нас кръвчицата, преди Да те съборим. Ах, ти, мръсно куче гяурско! Ще ни паднеш ти в ръцете друг път…