Димитър Талев - Илинден

Тримата турци си промърмориха нещо на своя си език и най-старият от тях, сякаш нищо не е било, попита:

— Как ти е името, бре?

— Велко.

— От кое село си?

— От Рожден.

Велко го гледаше в очите и не пожела да скрие името си. Турците мълчаливо се обърнаха и се отдалечиха. От близките дюкяни надзъртаха уплашени любопитни лица. Младият момък обърна към вятъра другата страна на лицето си.

Той беше гладен. В една торба, окачена на самара на едно от добичетата, имаше половина хляб и малко сирене. Но Велко не искаше да развързва торбата и да вземе да дъвче тук, изправен като кол сред чаршията. Ще продаде дървата, ще иде да се обади на учителката и после — право в някой хан. Ще яде, ще почива чак до утре. Не беше прилично да вземе човек да преживя насред улицата.

Спря се друг купувач, мушнал ръце дълбоко в джебозете си, и мълчаливо посочи с глава дървата.

— По три гроша товарът — каза Велко. Купувачът отмина все тъй мълчаливо.

Спря се още един и търкаше бързо едри кокалести ръце, местеше нозе в снега с огромни стъпала в рунтави калцуни и подковани йемении.

— Колко за дървата?

— По три гроша товарът.

— Що думаш! Зимата веке си отива. Давам ти пет гроша за трите товара. Така ами. Не щеш ли?

Велко не отговори. Той си мислеше: „Тия дърва струват девет гроша на това време и за по-малко няма да ги дам. По-добре да ги подаря некому или да ги върна в село. Дървата струват девет гроша. Не ща некой да си помисли, че ме изиграл или от студа съм се уплашил…“

Мина още време. Снегът започна да синее и над града сякаш падна синкава мъгла. Дюкяните започнаха да се затварят един след друг, раздвижиха се повече минувачи. Никой вече не се спря да попита за дървата. Велко дочу разговор:

— Цел ден стои тука за неколко гроша…; в тоя студ…

— Пуста сиромашия!

Минувачите отново започнаха да редеят. Дюкяните бяха почти всички затворени. Теменужен здрач изпълни глъхнещите улици. Велко замахна с дръжката на брадвата:

— Дий!

Спря се с трите добичета пред портата на Крайчеви. Дворът беше пуст. Да беше излязъл някой… Беше му студено, беше прегладнял, но някаква топла вълна се изкачи до гърлото му. Бутна мандалото на портата, отвори двете й поли, поведе добичетата в двора. В малката ниска къщурка светлееше запалена ламба, но пак никой не се обаждаше. Велко дръпна въжето и дървата паднаха с тропот от двете страни на едното конче. Той дръпна въжето на другия самар, после и на третия. Скръцна врата. Велко навиваше въжетата, без да се обърне, и ловко прибра револвера си, както беше скрит в единия самар.

— За кого са тия дърва? — позна той веднага гласа на Донината майка.

И пак не се обърна, като че ли беше много зает с въжетата, но рече:

— За вас. Татко ви ги праща. Тука ли е учителката? Нека се приготви за утре — бързаше да каже всичко Велко и току задърпа добичетата към портата:

— Аха… ти си… Ама чакай де! Доне, Доне! Излез, Доне!

Ето най-много от това се боеше Велко. Ей сега ще излезе и тя!

— О-о, Велко! — чу той гласа на Дона Крайчева, но до портата беше още далеко — къде ще бяга! Пък и добичетата се дърпаха назад — те не бързаха, може би и те бяха познали гласа на учителката. А тя беше сега до него — улови го за ръкава: — Къде си се затичал, човече! Чакай, стой, стой! Кога си дошъл?

— Одеве още… Татко каза… утре…

— Ама къде бегаш! — викаше тя. — Връщай се, тук Ще нощуваш, у нас. А утре… добре. Утре тръгваме.

— Не, не! Чакат ме в хана. Утре ще дойда… Ти приготви се по-ранко… Не, не, учителке… Де ще го спре тя с малките си ръце!

Велко избяга. От смущение и свян. От радост.

На другата сутрин Дона го посрещна още на двора:

— Ах, ти, див селянин! Защо избега снощи? И в нашата къща има залък хлеб. Но аз те научих на букви, ще те науча и на приличие.

Велко се усмихваше срамежливо и хитро. Като видя, че са сами в двора, дигна към нея очи:

— Хайде… Готова ли си? Тръгваме. Времето е по-меко тая сутрин, промени се. А пък вчера…

Приказвайки, Велко не забелязваше как я разглеждаше от глава до пети — виждаше му се променена и по-хубава, още по-нежна отпреди. Сега той не можеше да се противи — влязоха в къщи и двамата. Но едващо седнал, той пак скочи:

— Хайде. Време е.

Смущаваше се пред домашните на учителката — по-леко, по-добре му беше насаме с нея. Почерпиха го с кафе, изпи го и пак скочи:

— Хайде.

Излязоха вън. Мулето и кончетата чакаха търпеливо пред вратата. Велко пристегна самарите им, оглавниците. Изнесоха веленце, възглавничка. Излезе цялото семейство. Децата наобиколиха добичетата, а Спирко Крайчев застана на вратата, все тъй подпухнал и меланхоличен, и като че ли се боеше да излезе по-далече от прага. Майката попита: