Димитър Талев - Илинден

— Ами други ваши селяни има ли? Да не би сами да пътувате…

Велко се наведе да погледне пристегнатия вече самар на кончето, на което пак щеше да язди учителката. Прегледа също тъй без нужда и въжените стремена и каза:

— Сами.

— Е, та немате ли си дружина? — разтревожи се майката. — Сами по това време из планината… защо така?

— Нищо, майко, нищо. Времето днес е топло — успокояваше я Дона.

Сбогуваха се, прегръщаха се, плакаха и сега. После учителката трябваше да се качи на кончето. Велко притегли добичето до един голям камък, но Дона едва успя да легне ничком върху възглавничката на самара. Опита се пак и още един път. Веленцето и възглавничката, сложени на самара, се разместиха. Велко ги намести отново. Дона се опита още един път и пак не успя да се качи. Тогава Велко пусна повода на кончето, грабна с две ръце девойката и я сложи на самара. Той като че ли и сам не усети как стана това, но леко замаян, си мислеше: „Каква е лекичка… Каква е мека и топла…“ В същото време той бързаше, сключил гъстите си вежди, сякаш и не мислеше за друго, а само да сложи малките й крачка на стремената, да оправи веленцето, да я загърне добре с бащиния си ямурлук. Дона му помагаше и червенееше все повече.

— Добре ли е така?

— Добре е, Велко.

— Здраво ли седиш?

— Здраво. Добре ми е.

— Хайде. Не бой се. Дий!

Трите добичета тръгнаха. Майката проплака отново, надигна се детска глъчка, излезлите съседки завикаха:

— Добър път, Доне! със здраве, Доне! Учителката кимаше с глава разплакана, обърна се да види още един път своите, струпали се в снега пред портата. Велко водеше след нея другото конче и мулето, навел търпеливо глава — да се свърши по-скоро това изпращане, тия сълзи… И наистина, щом свиха зад първия ъгъл — всичко се свърши. Дона избърса сълзите си и се сгуши в ямурлука: „Милите… жално ми е за тех!… Но като тръгвах първия път, беше ми по-жално. Човек и с това може да свикне…“

Скоро излязоха вън от града и Велко, който продължаваше да води другото конче с мулето след него, спря се и викна:

— Тпурр! Стой…

Спряха се и трите добичета. Велко се улови за самара на свободното конче и скочи отгоре му, размахал повода.

— Аз рекох, че ти пеша ще вървиш — усмихна се Дона.

Велко заблъска с нозе корема на кончето си и подвикна:

— Чакай! Аз ще вървя пръв, а ти след мене.

— А! — заблъска и Дона корема на кончето си. — Защо пък ти ще бъдеш пръв? Аз ще вървя първа.

Велко я гледаше учуден: ами нали винаги мъжът върви пръв и язди пръв, а жената върви след него?!

— Ами нели… — започна той гласно.

— То е по селски — изпревари мисълта му девойката и още по-силно заблъска кончето с малките си пети. — Жената върви винаги напред, а мъжът подир нея. Да я пази. Така е редно. Ако щеш пък — изви се тя към него на самара, — можем да вървим редом, един до друг.

Велко нищо не отговори и подкара кончето си с мулето след нейното конче. Тя гледаше пред себе си и се усмихваше само с устни, вирнала главица над широката яка на ямурлука. Беше й весело и обмисляше как да закачи отново младия си другар. А наоколо бе блеснал хубав зимен ден. Слънцето се бе гмурнало в чистата небесна синева, долу беше тихо и топло, снегът пламтеше с бели пламъци.

„Хрътхрътхрът! — затъваха в омекналия сняг и пръскаха наоколо снежни пръски пъргавите подковани нозе на трите добичета. — Хрътхрът!“

Учителката обърна глава над нагънатата качулка на ямурлука и се загледа далеко някъде встрани, но Велко наостри уши.

— Така е, да знаеш — каза тя, сякаш не нему, а някому, там, встрани. — Жената върви първа. Вие, селяните, какво: наместил се господинът на коня, а жена му припка след него пеша и понекога с дете в ръце!… Право ли е това? Нели жената е по-слаба!

Велко вижда в мислите си: не е право. Жената е по-слаба, мъжът по-силен. Но защо той язди, а жената клинка пеша след него? Жената е нещо по-долно. Навсякъде мъжът влиза пръв, а жената след него влиза. Тя може да сбърка нещо. Тя е по-глупава, а мъжът е по-умен. Ами учителката по-долно нещо ли е от него, от Велко? Учителката по-глупава ли е от него? Той мисли напрегнато. Мозъкът му работи като някаква мелница за камъни. Уф! Челото го заболя чак. Най-сетне той намисли нещо и пита учителката, гледайки я в гърба:

— Ами детето? Като е по-слабо, и него ли ще пуснеш да върви първо, да води? Ами то може да сбърка нещо, глупаво е още.

Учителката пак се обръща встрани и веднага отговаря:

— Да, ще пуснеш и детето да върви първо. Тъкмо защото си по-силен и по-умен. Ще отстъпиш на по-слабия. Ще бдиш над него. Като си по-силен, да вземеш да изпогазиш всички по-слаби! На слабия требва да отстъпваш, слабия требва да закриляш. А кой ще води — то се знае, че по-силният ще води, макар да върви след слабия. Сега ти ли водиш, или аз? Пътят едвам се вижда в снега, планината е като замазана с вар и аз нищо не мога да позная.