Димитър Талев - Илинден

— Добрутро, учителке!

После се изсипват един след друг още и още звънки гласове:

— Добрутро, добрутро, учителке…

— Добрутро, деца!

Сърцето й прелива от радост, в очите й блестят сълзи. Колко много сърдечност и обич звучи в тия мили гласове! Докато стои тя да посрещне и последните от учениците си, тия, които са влезли в училищната стая, пеят:

Сняг се сипе на парцали веят бури, веят хали…

И сърцето на учителката пее:

Последни идват две момиченца, от най-малките, уловили са се за ръка и плачат от студ, тихо, без глас. О, милите!

— О, милите — казва учителката и пристъпва към тях. — Елате, елате по-скоро! Влезте вътре на топло.

Дона протяга към тях ръце. Те й се усмихват през своите едри, чисти детски сълзи…

После Дона си спомни как преди няколко седмици стрина Ордена я лекуваше от кашлица, поеше я с отвара от някакви горски билки. Горещият сок се разливаше по жилите й ведно с остър гъст аромат на горски цветя и лято.

— Гълтай, докато е топло — чува тя гласа на старата жена и гълта топлина и съживяващо благоухание. Лютивата болка в гърлото бързо изчезва, гърдите дишат леко и дълбоко…

— Отеднаж — пред нея застава пак Добра.

Младата девойка знаеше и преди това, че в мислите й ще дойде и Добра Лозанова. И без да мисли преди това, Дона я очакваше и не се учуди, като я видя сякаш жива в здрача на своята будна памет. Тя нямаше много спомени от нея — виждала я бе само един път, но ясен стоеше пред нея образът й. И най-вече това, което най-добре бе забелязала: горещите очи на Добра, алените й устни, особения израз на цялото й лице. Носията й трептеше от чистота с всичките си багри. В сърцето на девойката буйно нахлу също такъв смут, както при първата им среща. Но сега тоя смут лесно надви трепетния момински свян и бързо облада цялото й същество. Дона му се отдаде, отпусна се като в гореща, страстна прегръдка.

Добра беше сама жена, не се срамуваше от това и беше прекалено, до безсрамие пряма. Не бива една жена да показва по тоя начин своите интимни чувства и желания, но не бива да ги крие и от себе си, да се самозаблуждава, да затваря очи и уши пред това, което напира, буботи и гърми с гласа на кръвта в човешката душа и тяло. Невинността забулва, възспира и пази, но идва време, когато ръката сама напипва младата натежала гръд и запалва копнеж за милувка. Дошло бе това време и за Дона.

Със своята дръзка, предизвикателна външност, с хубавия си глас и с грубата си откровеност Добра пробуди младата девойка от моминския й унес. Сега Дона гледаше в себе си с отворени очи и разбираше какво значеше, откъде идеше всяка тръпка по тялото й. Така беше по-добре, макар че и сега бузите й горяха в огън. Сега тя познаваше себе си по-добре, сега беше по-свободна, по-мъдра.

А там, дето беше сега Добра в мислите й, там, съвсем наблизу, беше и Велко. Разделяше ги яка, плътна стена, но и той беше там наблизу. Добра непрестанно й припомняше с нещо за младия момък и когато Дона сега си спомнеше за него — Добра често-често се мярваше пред очите й като бърза сянка, или пък дочуваше тя хубавия й глас.

Случайно ли в своя летеж мисълта на младата девойка се спря и върху Велко? Не, не… През всичкото време, докато стоеше с отворени очи в тъмнината и си спомняше и размишляваше за своя живот — той беше там, с всичките й спомени и мисли. И сега, когато Добра го извика пред погледа й, Дона го виждаше ясно и в някаква особена светлина.

Виждаше всяка черта на лицето му, улавяше всяко движение на тялото му под грубите шаячни дрехи. Но; сега усещаше и силата на това младо тяло, и неговата; устойчивост, макар че тя досега да бе докоснала едва: едва само пръстите му. Рошавите му коси напомняха остри ежови бодли, но бяха буйни и — чувствуваше тЯ приятно прохладни; тя ще го накара да си купи розово гребенче, да тури в ред непокорната си грива. Устните му бяха твърди и топли — така рязко бяха изрязани и налени с кръв. А мустачките над тях, виждаше се, бяха като пух, но с време ще станат рошави — ами нали са такива на стрико Даме, баща му. Когато дойде някое от внучетата му, някое от децата на омъжените му щерки, стрико Даме го гъделичка и боцка с мустаките си под гушката. Такива ще станат и мустаките на Велко. И очите му са като на баща му — сиви, с черни зеници. Строги или хитри, присмехулни. Но сега Дона си спомня, че когато я поглеждаше напоследък, Велко се унасяше и сивите му очи потъмняваха като размътени кладенци. Той мисли нещо и го крие. То си е така, разбира се: тя не му е изповедник, та всичко да й казва! Какъв здрав и силен мъж е той! По врата му и по ръцете му се познава какви са опнати и набъбнали мускулите по цялото му тяло и се вижда, че са здрави като желязо, но са топли — нали е жив човек… Еднаж той едва ли не дигна на ръце едно от кончетата им, което бе паднало по леда, както бе натоварено с дърва. Такава голяма беше силата му — преди това и стрико Даме, и стрина Ордена се опитваха заедно да подигнат добичето, пък и тя, Дона, помагаше, но то бе паднало много лошо и лежеше като мъртво на леда ведно с тежкия товар. Притече се Велко и го дигна сам, с две ръце — отлепи го от леда и го изправи на нозе.