Димитър Талев - Илинден

Дона Крайчева за пръв път виждаше четници. Та навлязоха единадесет души в стаята с огнището, ведно с тях нахлу студен въздух и някакъв остър свеж мирис на хвойна, на зимна гора, напълниха широката стая с шум и тропот на подковани опинци и оръжие, с бодра мъжка врява. Дадена беше команда „за почивка“, а четниците бяха свикнали по чужди къщи и веднага се разположиха като в свой дом. Някои започнаха да се изуват, наобиколили огнището, други, освободили се набързо от оръжието и от цялото войнско бреме, гласяха си легла, а един с дълъг врат и с големи уши, още с пушката си в ръка, ходеше из стаята и търсеше нещо. Някой от четниците каза:

— И тук Жадният търси стомната… Дайте му, дайте му да пие.

Но Жадният вече и сам бе набарал стомната с вода. Той беше ненаситен на вода, а постоянно от тялото му се изцеждаше обилна пот. Като изля в устата си едва ли не половината стомна, той също седна да се изува край огнището, без да обръща внимание на закачките на другарите си. Пък той имаше и най-голяма нужда от подсушаване.

Дона гледаше четниците с любопитство и бързаше да им услужи с едно или друго или помагаше на стрина Ордена, която бе захванала да готви вечеря за гостите. Учителката забеляза, че един от четниците също отправяше към нея любопитни погледи. Той беше слабичък, около тридесетгодишен мъж с рошава глава и рядка брада, оставена да расте на воля. Докато другарите му се оправяха и подреждаха — той бе оставил само пушката си в ъгъла и лежеше възнак още препасан, както беше дошъл, с ръце под главата си и щръкнали нагоре остри лакти. Види се, беше много уморен и нямаше повече сили да се погрижи за по-сгодна почивка. Дона улови на няколко пъти погледа му — съсредоточен и напрегнат, но може би беше в трескав огън от голяма умора. Тя не виждаше нищо познато в неговото бледо, обрасло с косми лице, но все пак…

— Вие учителка ли сте? — чу тя гласа му и сама извика:

— Господин Наумов, вие ли сте?!

Тя сега отеднаж позна учителя си по история в гимназията. Най-напред по гласа му, а сетне веднага изпъкна пред погледа й познатото лице, прибулено от попадалите на челото разбъркани коси, от рядката, вече доста дълга брада. Но това лице сега изглеждаше състарено, с хлътнали бледи страни и очи, които горяха в трескав огън. Тя не бе виждала учителя си отдавна, още от миналата пролет, когато Наумов престана да идва в гимназията и се загуби някъде. Той почака търпеливо да се съвземе младата девойка от изненадата и отново попита:

— Учителка, нали? Аз веднага те познах, Крайчева.

Гласът му бе станал малко глух и като че ли отекваше в гърдите му. Ето къде се загубил той — станал четник! Но колко е уморен — не ще да е лесно за него, толкова слабичък и нежен, да скита из планините… Наумов се усмихна сякаш на мислите й:

— Къде било писано да се видим… Откога си тук, Крайчева?

— От Димитровден… Трети месец вече…

— Завърши четвърти клас, нали? И не можа да продължиш.

— Не можах… А вие, господин Наумов?

Той не отговори веднага и я гледаше мълчаливо еДна минутка. Четниците наоколо млъкнаха и се ослушаха в разговора им. Наумов се приподигна на лакти и каза:

— Ето, Крайчева: ти не си могла да продължиш учението си, аз също требваше да напусна учителството! Ние сме като цветя, които растат без слънце. Ние сме деца на поробен народ, Крайчева, и труден е животът ни — живот без слънце. — Той пак млъкна и наведе очи, ала изеднаж се приподигна с неочаквана сила седна, като обхвана колена с дългите си бледи ръце: Ти вече си сред народа, Крайчева, дошла си да го учиш и ще видиш отблизу живота му и сама ще живееш като него. Да го учиш, но и той да те учи и повече ще учи. Стига да имаш очи и уши, Крайчева, и сърце. Наблюдавай какво става около тебе и мисли, разсъждавай върху това, което виждаш. Защо сме се дигнали ние с оръжие в ръка, срещу кого сме се дигнали? Борим се срещу потисниците на македонския народ, борим се за свободата на народа. И всеки народен син, всека народна дъщеря требва да вземе свой дял в борбата срещу кървавата тирания над Македония.

Като камбана звучеше в ушите на младата девойка гласът на нейния бивш учител — дума след дума, удар след удар. Като камбана ехтеше и собственото й сърце — удар след удар. Тя нищо не отговори — боеше се, стесняваше се да каже: „Да, учителю, знам. Знам, че съм дъщеря на поробения народ, знам за народните мъки, познавам народните потисници.“

Ала никога не бе и помислила, че и тя може да помогне, да влезе в борбата. Знаеше, че по планините ходят народни синове, знаеше, че целият народ се бори но това беше мъжка работа и най-малко работа на едно младо девойче. Тя бе крила в малката си стаичка в бащината си къща Гоце Делчев, грижила се бе за храната му, носила му бе вода и сега искаше да се похвали на учителя си за това, но премълча. Какво бе сторила тя? Борис Глаушев бе довел Делчев в къщата им и тя го посрещна като гост. И все пак… Сега, след думите на учителя и, тя отеднаж почувствува, че имаше някакъв мъничък дял в народната борба, че беше свързана с тая борба, макар и с една тъничка нишка. Нали братовчедът й Борис бе я изпратил у Секуловци! за оня селянин, а през нощта бе станала битката в Криводол… Дона изеднаж се видя твърде близу до народната борба. Ето сега учителят й, всички тия въоръжени мъже…