Димитър Талев - Илинден

Което ставаше на едното гумно, ставаше досъщ и на другото. Там дори нямаше и пазач наблизу. Не за пръв път селяните отнемаха своя хляб от алчните ръце на господаря. Задигнатото жито криеха в разчистените трапища по дворищата и градините.

Китан Щъркот пълнеше вече третата вреща. И какъвто беше дълъг, с ръце и нозе едва ли не по един разтег, стигнал бе почти до главата на заспалия пазач. Дързък и любопитен, той дори се понадигна да познае заспалия. Позна го: беше Али ага, шишкавият кехая; не бе устоял той на съня в нощната прохлада. Но изеднаж нещо захриптя в широките гърди на заспалия, наду го внезапна кашлица. Размърда се той, избухна:

— А-ху! А-ху!

Изправи се на колена и видя току до себе си човек.

— Ху-ху! — задави се турчинът. — Кой… кой си ти бре!

Вече и третата вреща тежеше пълна в ръцете на Китан Щърко. Той усети нейната тежина и в тоя опасен миг. Пълна вреща с жито — как ще я остави? И рипна, изви бързо шията на врещата и я преметна с голяма сила на младите си плещи. А кехаята, колкото и да беше тромав, успя да се вкопчи за врещата отзад. Китан повлече и него, но къде би го влачил тъй? Тогава той се изви, отпусна пълната вреща на земята и улови с две ръце турчина.

Борбата беше къса. Али ага посягаше към лицето му, дращеше с нокти и викаше оглушително в тихата нощ. Китан го сграбчи да го събори и напипа в пояса му отзад кама. Дръпна я и я натисна отблизо в корема му. Камата веднага хлътна. Китан пусна ръчката уплашен. Шишкавият кехая се строполи с всичката си тежест и виковете му заглъхнаха в проточен хриплив стон. Китан го видя как легна превит на две на земята. Но той не забрави пълната вреща: изви наново шията и, метна я на гърба си и се спусна към селото на дългите си нозе. Зад него се чуваха и други гласове, но той и сега чуваше между тях хрипливия сподавен стон на Али ага.

Веднага след Китан Щърко дотичаха в селото и ония от другото гумно — и те всички с пълни врещи. Откъм бейската кула се дочуваха тревожни и сърдити гласове, запалиха там и светлини. Селските люде бързо изпокриха без следа задигнатото жито и се прибраха по къщите си. Викаха оттатък, ругаеха и се заканваха, разнасяха няколко запалени фенери, виеха там тревожно бейските хрътове, а селските колиби мълчаха, прихлупени в тъмнината.

Дядо Марко Митрев въведе Китана Щърко при войводата и му разказа набързо какво се бе случило. И петимата комити бяха наскачали, пристягаха опинците си, препасваха ремеии и патронташи, стягаха се за път.

Китан Щъркот се изправи срещу войводата, висок чак до почернелите греди на пондилото, а едващо бяха наболи тъмни мустачки под носа му. Широкото му лице беше бледо и очите му гледаха уплашено, беше още задъхан, но не от умора, а от страх. Войводата още повече го уплаши:

— Ами сега бре?

Дългият Китан не знаеше какво да отговори. Войводата продължи с по-мек глас и дори очите му се засмяха:

— Ха разкажи, разкажи как стана тая работа.

— Ами… — заекна Китан — той се хвърли върху мене… отзад. Аз пуснах врещата, хванах го. Гледам — нож. Мушнах го в корема.

— Умре ли бре? А ножа?

— Викаше… викаше и след мене. Ножът остана там, в корема му.

— Тюх! — тръсна ръка пред очите му Димко. — Като си започнал, довърши го! В корема не ще умре веднага. Ще те обади на бея.

Очите на Щърко се разтвориха още по-широко. А войводата като че ли го забрави.

— Ранко е още за нас, дедо Марко — каза той, — но сега може да довтасат тука некои от агите. Нема какво да ни сторят те, но може да ни попречат. — Сетне той изеднаж се обърна към Щърка: — Ами ти? Искаш ли да дойдеш с нас бре?

— Искам.

— Искаш я! Къде ще се деваш другаде, щом си убил турчин…

Когато не след дълго четата излезе от къщата на дядо Марко Митрев, месечината бе изгряла, прежълтяла и с хлътнало лице като стара баба. Комитите се проточиха в редица край стените на къщите и плетищата и бързо напуснаха селото, сподирени от кучешки лай. Напусна с тях родното си село и Китан Щъркот.

Четата бе научила веднага, че бе пристигнал в кулата си господарят на Сърпец, тежкият битолски богаташ Рашид бей. Види се, поради голямото богатство на Рашид бея породи се у войводата мисъл да плени богаташа с четата си, да го прехвърлят в планинския район и да поискат откуп за него в полза на народната Революционна организация. Постоянно и на всички събрания и срещи с людете на Вътрешната организация се говореше за липса на средства, за липса на оръжие и на всичко, що бе нужно за народната борба. Стефо Церски сподели тая своя мисъл с другарите си и пъргавият ум на Димко веднага скрои плана за действие. Планът беше прост.