Димитър Талев - Илинден

Той бе казал тогава на Рашид бея, че ще му върне борча си по вършитба следващото лято. Много бързо бе изтекло и това време. Е-е — ще плати Селим бей! Той няма да даде ни зърно на изполичарите си, стига им на тях това, което ще откраднат или вече са откраднали. Ще вземе той пари и от гората в Рожден. Старият му баща имаше голяма гора навътре в Железник, край село Рожден, ще вземе Селим бей алтъни от нея и тая година; рожденци сечаха дърва и правеха въглища от тяхната гора. Ще плати той борча си… Стига им на изполичарите краденото. Ще плати Селим борча си, а ще отиде и тая зима в Битоля и пак с пълна кесия алтъни. Той се протегна с облекчено сърце върху широкия миндер и стана. Ще запуши той голямата уста на Рашид бея, който бе дошъл чак на междата му и го повика при себе си, та и към земята му посегна. Малко ли му е неговата земя? Рашид бей имаше още три чифлика, по Битолско нататък и чак в Леринско. Но ще запуши Селим бей устата му: миналата година изкара от двата хармана над шестстотин кила зърно, даде също и на изполичарите, а и тая година беше добра. Ще вземе той пари и от Рожден. Бързо се успокои сърцето му. Той запали цигара, поприглади с пръсти тънките си мустаки, приближи се към един от шестте прозорци на стаята. Оттук се виждаше и селото Сърпец, белееше се там и кулата на Рашид бея. Присви очи Селим бей и отправи нататък поглед, пълен с високомерие. От прозорците му се виждаха и двете гумна. Работеха селските люде там безспирно, припкаха конете, повлекли опашки из сламата. Белееха се големи купища овършано жито, зърно и ситна плява и чакаха за отвяване. Изпуши тук Селим бей още няколко цигари, донесе му ратайкинята и кафе, а като се позахлади, препаса той наново силяхлъка си и слезе долу. Мина в предния двор и викна да му доведат коня. Изтича през двора ратаят, влезе в конюшнята и не след дълго изведе коня пак оседлан. Беят се метна ловко върху седлото и силното животно изтопурка през двора, през широката порта, която стоеше отворена. Слънцето клонеше вече на запад, над синята стена на Железник, тих полъх се бе понесъл над полето. Селим бей се отправи към първото гумно, срещу кулата. Нататък, към прашния селски мегдан, се дигна вихрушка, завъртя опашка от сухи листа и сламки и се понесе по-далеко. На гумното бяха почнали вече да отвяват.

Селим бей спря коня си там и гледаше с доволство. Приближи се към него шишкавият Али ага и попоглеждаше господаря си, чакаше похвала. Неколцина от селяните хвърляха овършаното жито високо във въздуха с широки дървени лопати. Засилилият се вечерник духваше встрани ситната плява, отгоре се изсипваше златен дъжд, сипеха се накуп с тих тропот тежките твърди зърна, няколко жени прибираха с метлички стелещата се плява като жълта пяна по краищата на купа. Току-що бе привършено и друго гумно и людете започваха да събират ново купище с неотвеяно жито, а други люде там бързо пренасяха снопи и ги насаждаха около стожера, да овършеят още едно гумно, докато се стъмни. Селските люде попоглеждаха крадливо към бея — минал бе ядът му, изглежда. Но той и сега каза на кехаята си:

— Всичко ще приберете. До зърно.

И отмина нататък, към другото гумно. И там каза на кехаята си:

— До зърно.

Той смушка коня леко, дръпна юздата му и го насочи към града. Атът припна по познатия път. С такъв бърз кон до града нямаше повече от един час ход. Селим бей отиваше да доведе в Койнево харема си, както всяка година по това време.

Не успяха двамата кехаи да приберат в бейските хамбари всичкото зърно, което бе овършано и отвеяно тая вечер. Викаха по изполичарите да вършеят по-бързо, да отвяват, да пренасят пълните чували, сами влизаха в гумното да подкарват конете, крещяха, биеха с пръчки, с юмруци, тичаха между людете като побеснели от ярост, а те, селяните, все се бавеха, докато се стъмни. Ибраим ага ги гонеше с огромния си карадашки 61 61 Карадат — Черна гора. револвер в ръка, риташе ги, блъскаше ги, а те все се бавеха. Нищо не може да накара селския човек да побърза, щом рече да се бави. Дядо Марко не отиде пак да се моли и никой от селяните не продума вече за своя дял от хляба, но всички се връткаха и бавеха, докато се стъмни съвсем. По харманите остана още много жито — цели купища отвеяно и неотвеяно. Имаше и много снопи.

— Утре, Ибраим ага, утре ще довършиме… — обади се някоя от жените в тъмното.

На кехаята се стори, че тя му се присмиваше, но не се реши да я търси и гони в тъмнината.

— Ха сега — развика се той, — ха си вървете по къщите, вървете да спите, никой да не остава тука!