Димитър Талев - Илинден

— Днес и утре свършвам, беим — рече Ибраим ага самодоволно, сякаш тия купища зърно и претоварените коли бяха негово лично дело. Той сочи с пръчката:

— Туй са последните снопи, дето сега ги докарват. Утре…

— Всичко ще приберете — прекъсна го нетърпеливо Селим бей. — Всичко, до зърно.

— Ами за людете, беим… трябва да отделим и за тях.

— После, после. От хамбарите ще им наточим.

После.

— То по-добре тук, на хармана… Но може и после.

— А колко са откраднали, не знаеш…

— Крадат, беим, знам. От моето око не ще избегне, но крадат, крадат, беим, знам. Пие мйллет!

Приближи се дядо Марко Митрев — най-старият тук, баща, дядо и прадядо на половината люде, които работеха на това гумно, приближи се на кривите си нозе, с бяла разрошена брада и бели вежди, но и той разгърден, потен, цял зацапан с прах и сламчици. Работеше и той със синовете си, дъщерите и внуците си. Спря се старецът пред двамата турци покорен, с ръка на гърдите, и колкото се боеше от бея, толкова се боеше и от слугата му — кехаята, — но каза:

— Селим бей, да ти са много години, днеска требва Да отделим и нашия хлеб, колкото ни се пада. Ето свършваме с гумното, а има и пшеница, и ръж: кажи да ни отдели нашето Ибраим ага. Гладни сме, Селим бей, не се трай без хлеб, а работа много.

Селим бей искаше да се покаже спокоен, грижлив господар, който всичко е премислил за людете си. Той каза отгоре, от ата си, на развален преспански говор!

— Нема да ви оставя гладни и той година бре. Първо ще приберем сичко в хамбарите, да видя що имам аз. Вие не плащате ашар 56 56 Ашар — десетък. бре! Аз плащам.

— Селим бей, да ти са много години — притисна и двете ръце дядо Марко на гърдите си. — Сека година, откакто помня, и баща ти, и дедото ти тъй… Тука, на гумното, се отделя нашето. Да си го приберем и ние, да не идваме в кулата да просим за сека фурна хлеб. И хайванинът, що е хайванин, нема да ти работи гладен. А и ние, само за единия залък…

— Ь-ее! Стига бре! Стига! — размаха сърдито ръка беят. — Казвам ти, не чуйш ли? После. Хайде, гит!

Дядо Марко не си отиваше. Всяка година по вършитба изполичарите на бея получаваха уж половината от родитбата, а всъщност — колкото да не умрат гладни. Когато годината биваше по-плодородна, селяните получаваха повече и можеха да дочакат до нова родитба, но се случваха години, когато те започваха да гладуват още от зимата. Тогава кехаите на бея им даваха вреща по вреща, шепа по шепа от бейските хамбари и ги биеха с тояги и камшици, за да ги усмиряват в молбите и плачовете им. Така беше и в Койнево, и в Сърпец, и по всички турски чифлици из полетата на Македония. Земята беше на агите и бейовете, бяха я завладели и присвоили, техен беше и добитъкът, техни бяха и колите, и ралата, дори и дървените вили и лопати, техни бяха и селските колиби, с ниски сламени покриви. Не си отиваше дядо Марко — бореше се той за хляба на синовете и внуците си. Ако Селим бей прибере всичкото зърно в хамбарите си, както ставаше понякога, особено когато годината биваше по-гладна — те ще трябва през цялата година да плачат и да се молят за всяка вреща, за всяка шепа зърно. Дядо Марко цял се преви пред наперения ат на бея:

— Дай ни сега нашето, Селим бей, пък и на тебе да ти е мирна главата. Работихме, пък и господ даде тая година. Отдели ни тука нашето, да си го приберем.

Като че ли търпението на бея нямаше край и той изрече, цял надут от великодушие към тоя презрян роб:

— Има и царевка хе, из полето. От нея ще ви дам повеке.

— Колко е царевката, Селим бей… Педесет дюлюма 57 57 Дюлюм — мярка за земя = 920 кв.м. .

Тогава Селим бей цял се изпъна на стремената си, разшири лакти и проточи глас:

— Ами не знам ли аз, че вие крадете нощем от нивите и оттука, от хармана бре, крийте го и пак плачете за хлеб, а!

— Не, Селим бей, да ти са много години — местеше ръце върху гърдите си дядо Марко, клатеше побелялата си глава. — Не крадем, Селим бей, от твоята милост живейме, да ти са много години…

Селяните крадяха от храните, които произвеждаха — не биха могли да преживяват от господарската милост. Не беше само залъкът хляб, дори и когато им стигаше, за да не умрат гладни, но те трябваше и да се обуят, да се облекат, макар в дрипи, а дотам никога не стигаше господарската милост. Селяните крадяха, за да се доизхранват, продаваха и в града от краденото, за да си купуват опинци, памучна прежда или по стотина драма газ. Селяните крадяха от хляба, който се раждаше от собствената им пот.

— Не крадем, Селим бей — повтаряше дядо Марко със спокойна съвест.