Димитър Талев - Илинден

— Ами що, ага — обадиха се гласове от разни страни. — Тука ще спиме, по сламата. Кой ще ти влезе в къщи да спи, задушно е вътре…

Ибраим ага грабна една дървена вила и прогони всички от гумното. Прогониха селяните и от другото гумно. Довтасаха и поляците — и те турци, — доведоха и ратаите от кулата и всички застанаха на стража, да пазят двете гумна тая нощ. Селските люде се прибраха по къщите си. Селото скоро утихна. Рядко ще излае куче, ще изпръхти кон някъде към гумната. На няколко пъти се чу кресливият глас на Ибраим ага, но и той млъкна най-сетне. Тъмна беше нощта — късно изгряваше нащърбената месечина. Безшумно течеше от единия до другия край на небето светлият звезден поток на Кумова слама 62 62 Кумова слама — Млечният път. …

Но село Койнево не спеше тая нощ. Като утихна всичко, край стените на селските къщи, през прогнилите плетища се раздвижиха бързи сенки в тъмнината. Някъде по градините и дворищата купчини селски люде, ровеха и разчистваха трапища, а други двайсетина, все по-млади мъже и жени, се събраха под широката стряха пред къщата на дядо Марко Митрев. Шушнеха си те тихо, с ръце в широките пояси или под шарените престилки, и чакаха търпеливо. Дядо Марко ще даде знак що трябва да се върши, като дойде време. А той чакаше да пропеят първи петли, докато се успи дълбоко всичко живо.

Навътре в къщата на дядо Марко, чак в пондилото, люлееше мижаво пламъче малко тенекиено газениче. В димната светлина се виждаха петима мъже, насядали и полегнали върху прясна бодлива слама. Те бяха рошави и брадати, облечени с дебърски джамадани и бечви. Край стената и около тях се виждаха пушки, патронташи и други оръжия. Това беше преспанската полска чета с войводата й Стефо Церски. Едва това лято за пръв път тръгна чета из полския район на Преспа. Тук, из полските села, върлуваха най-много турски насилници, но беше трудно и опасно да се движи из полето революционна чета. Нямаше сгодни скривалища освен селските къщи, а повечето от селата бяха турски чифлици с кехаи и поляци все турци. Те бяха надушили малката комитска чета, но не се уплашиха много от нея и я дебнеха да я ударят. Стефо Церски беше смел войвода и тъкмо него бе избрал за полския район преспанският околийски революционен комитет. Срещу Церски на сламата в пондилото бе свил старчески колена дядо Марко Митрев. Той се бе загледал във войводата с гуреливите си очи, по набръчканото му лице се виждаха кървави драскотини от пръчката на Селим бея.

— Какво ще кажеш, войводо, а? — попита дядо Марко.

— Харно, дедо Марко, харно — дигна живо глава войводата. — Задигнете сичкото жито тая нощ, да не оставите ни едно зърно на бея, ако можете. Ваш е труда е то и мъка, ваша си е и земята, вие се потите над нея. Дигнете житото, не ви е за пръв път тая работа. А някой ден требва да запалиме и кулата на Селим бея Така ще се разправим с бейовете. Вървете сега вие сами, да не излиза четата налице без нужда.

— Друга работа си имаме днеска ние, дедо — чу с друг глас.

Това беше циганинът, когото днеска щеше да сгазЯ с ата си Селим бей. Сега той седеше между четниците! и той четник като тях. Войводата го погледна сърдито:

— Какво дърдориш, Димко… Манго такъв!

— Все го сърби нещо да се изприкаже — бухна с юмрук в гърба Димка седналият до него четник и прихна: — Циганин вражалец!

Войводата им махна с ръка да млъкнат и пак се обърна към стария селянин:

— Така, дедо Марко. Вървете сега сами. Пък ако видите голем зор, ние сме тука. Не бойте се.

— Не се боим, войводо, не се боим. Без хлеб ще останеме, ако не…

— Ами хайде, докато не е изгрела месечината — подвикна му войводата.

Дядо Марко не бързаше да стане. Щом той сам ще си върши работата — нека го оставят да я свърши, както си знае. Но скоро се обади първото петле някъде из селото. Когато утихна отново малкото село и нощната тишина стгра още по-глуха след звънките песни на петлите, дядо Марко излезе вън, пред къщата си, и каза на събралите се там люде: — Хайде, деца…

Пръснаха се всички мълчаливо, всеки знаеше работата си. Мярваха се и бързо изчезваха белите поли и ръкави на селските ризи. Не се чуваше ни глас, ни шепот, безшумно стъпваха в топлия прах босите мазолести нозе. Робите отиваха да отнемат от грабителя своя хляб. Двайсетината нощни сенки се пръснаха в две редици. Едната се насочи към гумното пред бейската кула, а другата — към края на селото. Наближавайки двете гумна, те забавяха своя ход. И когато бяха вече на двайсетина стъпки от купищата жито и стоговете снопи, стисваха, един по един, празните врещи под мишка и се отпущаха на ръце да пълзят безшумно. Чуваше се как някой, забравил се от напрежение и страх, започна хрипливо да диша с отворена уста, но скоро пресекна и тоя предателски шум. Допълзели вече до самото гумно, първите неколцина се спряха. Спряха се скоро и другите, зад тях се ослушаха всички, надигнали глави. Наблизу тихо хъркаше някой, заспал дълбоко в топлата нощ. Силните селски очи бързо забелязаха легнал човек край купището чисто зърно. Тогава трима или четирима пропълзяха на другата страна на купището, а другите изчезнаха по-нататък, към още по-голямото купище неотвеяно зърно. Разтвориха всички празни врещи и започнаха да пълнят, някои и с две ръце, захапали края на врещата. Предпазливо и ловко пипаха тия груби ръце, заравяха се дълбоко, прохладното жито пълнеше разгорещените шепи и се преливаше в празните врещи. Час по час някой пак ще надигне глава и ще се ослуша: блажено хъркаше заспалият пазач, а кой би чул неуловимия шум на житните зърна, които се стичаха във врещите? Някои вече пълзяха заднишком и щом се отдалечаваха на десетина-петнайсет стъпки, изправяха се и преметваха на гръб тежката вреща. И изчезваха бързо в тъмнината накъм селото. Сетне пак се показваха и пак пълзяха накъм купищата с жито.