Димитър Талев - Илинден

Колата позабави ход за един миг, сетне бързо се дръпна и сред тропота на конските копита се чу гласът на бея:

— Гяур… керата…

Когато наскачаха петимата комити с пушките си, колата на бея препускаше оттатък моста и бързо се отдалечаваше. На моста бе се изправил Китан Щъркот, опулил насам уплашени очи, и стискаше с две ръце бузата си.

— Изпуснахме го! — изкрещя през зъби Димко и бързо насочи пушката си да стреля.

Войводата протегна ръка да го спре, но се чу изстрел. Рашид бей за миг се присви в колата, но веднага дигна ръка и шибна конете с камшика, сетне се изви и погледна назад през присвитото си рамо. Понадигна се и пазачът с пушката си, но в следващия миг препускащата кола се скри зад близкия завой.

— Защо стреляш? — скара се войводата. — Открихме се. Да не бехме се открили барем… Ами ти бре? — И той дигна ръка да удари селянина, но се спря.

Щъркот не сваляше ръце от бузата си.

— Удари ме беят с камшика… — завъртя натежал език той и гледаше войводата като бито куче.

— У… какъв си… торлак — блъсна го с приклада на пушката си Димко.

И тая сутрин Борис Глаушев излезе да се разхожда из полето, да се порадва на свободата си. Наскоро бе получил назначение за учител в родния си град, а лятната ваканция беше вече към края си. Мечтал бе той в Солун, щом свърши гимназията, да замине за София, и още повече бе мечтал да замине за Русия, за да учи там, но като се върна баща му в Преспа и Борис му показа диплома си, Лазар Глаушев каза:

— Говорили сме, сега ти мислиш за София или за Русия, но, сине, аз не мога да ти отделя четирийсет или педесет наполеона, а може да са нужни и повеке. Нели виждаш как вървят моите работи. Ще започна аз пак со житарство, но не ще мога да се съвзема лесно.

По лицето на Лазара се виждаше скръб и дори виновност, той не подигна очи да погледне сина си. Младият момък буйно го прегърна. Гледай ти: като бе получил такъв диплом — свидетелство за зрелост, както пишеше там, — толкова ли важен бе станал той, синът, та Лазар Глаушев се чувствуваше виновен пред него!

— Татко, татко! — рече Борис. — Ти нищо не ми дължиш, нищо! Аз съм, който ти дължа целия си живот! Нема да замина, татко, никъде.

Но Лазар остана загрижен. Той каза:

— Не, сине, аз искам да заминеш. Требва да заминеш. Ти ще станеш учен човек, ще станеш това, което аз не можах да стана. Как съм копнеял. Но ти ще станеш. И ще заминеш. Само че тая година никак не ще мога…

Борис го пусна от прегръдките си, но продължаваше Да държи ръката му. И стисна топло тая твърда вече, старческа ръка.

— Не се тревожи за това, татко.

— Ще почакаш, Борисе. Нека мине поне една година. Ако не се посъвзема аз, ще търсим друг некакъв колай.

— Ще почакаме, татко. И повече, ако е нужно. Сега го обхвана с ръка застарелият вече Лазар и приподигна към него лице — Борис бе израснал по-висок от него, а той, Лазар Глаушев, се бе попривел и сякаш се бе смалил през последните няколко най-тежки години. Той каза:

— Има време човек на деветнайсет години, синко. А ти немаш още деветнайсет.

— Навършвам ги след по-малко от два месеца, татко. На втори септември.

— Да. На втори септември. Помня. 1882-а. Как ще забравя аз?

Синът гледаше замечтаното лице на баща си, който си спомняше най-радостния ден в своя живот, когато Ния, неговата жена, роди тяхното единствено дете след осемнайсет години съпружески живот. А синът си мислеше: „О, татко! Времето тече и на деветнайсет години…“ Но той не искаше да оскърбява стария и каза гласно:

— Значи, решено е. Тая година оставам тук.

— За сожаление, сине…

— Нема да съжаляваме за нищо, татко. Нека е винаги весело сърцето ни, винаги!

Лазар Глаушев го гледаше с неизразима обич: ка къв син му бе родила Ния! Какъв светъл човек…

Борис написа молба до преспанската църковна община да го условят за учител и го условиха за класното училище. Той бе мечтал дълго да замине за София или за Русия, но сега бързо се примири с мисълта, че трябваше да остане в Преспа. Сега той не можеше да иска нищо от баща си, а тъкмо баща му се нуждаеше от неговата подкрепа. Борис Глаушев беше винаги склонен към жертва и себеотречение — така беше устроен и умът му, и волята му, такова беше и сърцето му. Той обичаше човека, другия човек, разбираше го, виждаше го ясно и го жалеше. Един от съучениците му в Солун го нарече на присмех Милостивия. И всички, които го познаваха, приеха веднага това име за него — наричаха го Милостивия. Той обичаше това име и му се радваше, макар да чувствуваше и да виждаше често пъти, че другите влагаха в него и присмех.