Димитър Талев - Илинден

Лазар пак не се учуди, че Делчев знаеше за неговото заточение, и отговори не толкова за здравето си, а за неща по-важни:

— Посъвзех се веке, и дюкян пак отворих, но… Аз требва да знам местото си. За народните работи ми е думата. Не да спъвам, какъвто съм сега и стар, и болнав, а да помагам само колкото мога. Тук, в Преспа, има веке нови, млади люде. Ето Никола Нешев, учителят, и не само той.

Делчев попита:

— Борис Глаушев ваш син ли е?

Старият човек мълчаливо кимна, по лицето му се разля едвам доловима бледност. Делчев не сваляше очи от него и каза:

— Аз не съм го виждал, но вече чувах за него добри думи. Работил за народа от сърце.

Под белите мустаки на Лазар Глаушев потрепна бледа усмивка — горда, но и скръбна. Делчев посегна и улови ръката му, както бе я сложил той на коляното си.

— Дедо Глаушев — рече Гоце и в кафявите му очи тлееше тъга, — съдбата на Македония е наша обща съдба. — Той отдръпна ръката си и додаде, сякаш за да зарадва стария човек: — Чух, че го наричат Милостивия.

Лицето на Лазара Глаушев се проясни:

— Да. Така го наричат: Милостивия. — Но той не искаше нищо да скрие от апостола и рече: — Аз се боя! повеке заради майка му… Друго дете ние немаме.

Делчев се загледа в светлия глобус на ламбата:

— Майка му… нашите майки… Техният товар е най-тежък.

Лазар сякаш не го чу и продължи своята мисъл със закрепнал глас:

— Но аз нема да го спра, господин Делчев, нема да излеза на пътя му.

Вратата се отвори и влезе Ния Глаушева. Делчев скочи и бързо пристъпи към нея. Стана след него и Лазар Глаушев; той наблюдаваше с любопитство как жена му ще се срещне с Делчева — очакваше пак да се наслади в своето постоянно възхищение от нея. Тя се спря до вратата, с изправен гръб, здраво застанала на нозете си въпреки своите почти шестдесет години, приветлива усмивка озаряваше лицето й. Очите й, които едва-едва се бяха откроили, гледаха спокойно, мъдро, венец от сребърни коси изпод черна копринена кърпа обграждаше челото й, а лицето й, вече повехнало, с леки бръчки, беше необикновено чисто в своята старческа бледност. В тая чистота и яснота на това лице, със същите леко изпъкнали скули и същото благородно очертание на брадичката, личаха следи от някогашната му хубост. Делчев я гледаше с видима радост и когато му подаде тя ръката си, той я взе с двете си ръце. Той търсеше да й каже хубави думи, да я зарадва, да й покаже и своята радост.

— Добре сте дошли, господин Делчев — прозвуча гласът на старата жена, все същият глас на Ния Глаушева, но още по-омекнал и по-топъл.

— Благодаря ви, майко, че ме прибрахте във вашия дом — каза Делчев и не изпущаше от ръцете си ръката на старата жена. После той пусна ръката й, широка усмивка озари мургавото му лице: — Току-що приказвахме с дедо Глаушев за вас; аз очаквах да видя некоя плачлива бабичка.

— Ами и аз си поплаквам често, господин Делчев. Лека сянка мина по лицето на Делчев и се събра в очите му. Той каза:

— Отдавна вече не съм виждал аз своята стара майка…

Старата жена протегна ръка и погали тъмния кичур над челото му, очите й се напълниха със сълзи. Лазар Глаушев зад тях тихо изхлипа.

— Господ да те пази, синко… — продума Ния Глаушева. И продължи: — Ами да бехме слезли долу да вечеряме. Може и наш Борис да си дойде дотогава. Пък и нема да го чакаме толкова късно. Но той като че ли иде веке…

По дървената стълба вън се чуха бързи стъпки — някой вземаше стъпалата по две, по три наеднаж. Вратата широко се отвори. Влезе Борис Глаушев. Той беше задъхан, руменина се бе дигнала по бледите му едва загорели бузи. Сините му очи, два дълбоки извора, обливаха със светлина Делчева — лицето му, цялата му фигура. Още в първия миг той искаше да се хвърли към апостола, да го прегърне, да го стисне на гърдите си и колкото по-дълго го гледаше, толкова по-силно ставаше желанието му да го стисне в прегръдките си, но в същото време друго едно чувство — чувство на страх или на преголяма почит, го спираше там, до вратата, и само от очите му бликаше радостна светлина, озаряваше цялото му лице. Делчев се загледа в него само за миг, после засия радост и в неговия поглед, блеснаха и зъбите му под тъмните, леко извити нагоре мустаки, потрепна едва-едва гушката му, като да се готвеше той да избухне в радостен смях, подаде ръка, широко разтворена, а другата си ръка сложи върху рамото на младия момък:

— Борис, нали?

Борис Глаушев мълчаливо кимна. Делчев продължи:

— Аз вече те познавам. Говориха ми за тебе другари… ето и татко ти, но и сам виждам…