Димитър Талев - Илинден

Борис веднага отговори и може би прекъсна Делчева:

— Същото е и с мене… За пръв път ви виждам, но вие сте същият. Както си мислех. Това се случва редко с човека.

Делчев се обърна към Ния Глаушева с престорено сериозно лице:

— Виждате ли го, майко, стария мъдрец: за човека разсъждава. А мустаките му — пух още, не се и вижДат под носа.

— Той все така — усмихна се едва-едва Ния Глаушева. — Като старец. Пък нема и двайсет години. Слабушко.

Гоце отново обгърна с поглед младия момък. Имаше в него и нещо, което не се виждаше отеднаж, но личеше в чистото му лице, в усмивката му, в погледа му, дори в движенията на бледите му ръце, в цялата му външност. Забеляза го и Делчев, макар че и той не би знаял! как да го нарече — дали доброта или чистота, ведрина, душевна сила. И той продума замислен:

— Милостивият…

— Чухте ли вече за моя прекор?

Апостолът кимна и рече:

— Забелязал съм, че когато нашите хора нарекат некого с некакво име, редко сбъркват. Като че ли капак слагат на гърнето. Така ли е, дедо Глаушев?

— Така е, да. Но нашите люде… повеке за присмех измислят имена.

Делчев пак погледна младия момък.

— Не. Тук нема присмех.

Ния Глаушева го гледаше със спокойната си усмивка, но се виждаше как чакаше, как се вслушваше във всяка негова дума за сина й.

— Майчице — побърза да прекъсне тоя разговор Борис Глаушев, — нема ли да вечеряме? Аз позакъснех тая вечер, а след вечеря ще ни дойдат гости.

— Сичко е готово, чедо. Хайде, повелете долу. Слязоха всички долу и тримата мъже влязоха в една от стаите. Сложена беше там маса с домашна покривка с бледи шарки на широки черти. Четири вилици блестяха на четирите страни на масата и по една кърпа стоеше там със същите шарки. Делчев отново каза:

— Аз не съм много гладен. Но ще хапна неколко залъка, пък и да поседя малко с вас на трапезата.

— Не ви се случва често тъй, нали… по домашному? — рече Борис и не сваляше очи от него.

Седнаха и тримата на масата. Влезе откъм готварницата Ния Глаушева с четири пията в широк поднос. Тя сложи първото пиято пред госта. После отиде и донесе пълна кана и четири чаши. Старият Глаушев каза:

— Тиквешко е виното ни.

— Ще изпием по една чаша — отвърна Гоце. — За обичая. Но аз не го обичам много. Не го понася стомахът ми.

Седна и Ния Глаушева. Домакинът се прекръсти:

— Повелете.

Гостите започнаха да идват, по един, по двама, преди още Глаушевци да привършат с вечерята. Борис ставаше да ги посреща и ги отпращаше горе, а те, виждаше се, не идваха за пръв път в тоя дом.

Събраха се горе, в същата стая със закритите прозорци, петнайсет души — всички членове на преспанския революционен комитет и някои от най-преданите люде на Организацията в града. Когато влезе апостолът в стаята, следван от двамата Глаушеви, станаха всички сбрани тук да го посрещнат. Настана голяма тишина, та се чу как остро изскърца случайно побутнат стол. Всички гледаха Гоце с притаен дъх, любопитни, нетърпеливи. Преди да влезе в града, той бе престоял два дни в едно близко село и вече се бе срещал с неколцина от тия люде. Стаята беше пълна с тютюнев пушък — мнозина тук държаха запалени цигари. Като се спираше за малко ту при един, ту при друг, Делчев влезе сред тях, подадоха му стол и той седна. При такава среща той винаги чувствуваше в сърцето си някакво смущение, но с нищо не го издаваше, само по лицето му се появяваше едвам доловима бледност за някое време. Гоце веднага подхващаше разговор, който бързо довеждаше до целта на срещата. И тук людете бяха едва ли не същите, както при всички подобни срещи из разните македонски градове, където бе ходил: учители, занаятчии, двама-трима търговци, един свещеник; и повечето бяха млади, но имаше и по-стари.

Като тласна разговора в нужната посока, Делчев остави да се изказват тукашните люде и те бързо се увлякоха в своите местни болки и грижи, а и те бяха същите, както и по другите места из Македония: липса на средства, липса на оръжие, понякога разногласия между отделни лица и групи, макар всяка от тия общи болки да носеше и по някакъв по-особен, местен белег.

— Преспа е голем и богат наш град — каза Делчев — и аз не очаквах, че и вие ще се оплачете от такава липса на пари, на оръжие.

Скочи пак учителят Никола Нешев, който сега беше секретар на околийския комитет и вече бе говорил няколко пъти. Той беше самотен ерген, сух и бледен, с тясно лице, с гъсти тъмни вежди и провиснати татарски мустаки над въздебели устни. Започваше все тъй, с тих, малко напевен глас, с видимо желание да говори спокойно, ала в същото време цял трепереше от възбудени нерви и след първите десетина думи гласът му се извишаваше и изтъняваше до скъсване. Така започна и сега: