Димитър Талев - Илинден

Обичаше той много и утринните разходки из полето. Дишаше жадно свежия въздух, който изпълваше с бодрост неговите още слаби и уморени гърди, след като бе седял цяла година превит над дебели учебници и книги, а и сега четеше дълги часове. Той беше доста висок, имаше сега здраво, позаякнало тяло, но все още недостатъчно развито, та чувствуваше като бреме своята слабост, теснотата на гърдите си, сякаш беше препасан с железен обръч. През време на разходките си ходеше бързо и продължително, махаше широко ръце и чувствуваше как закрепваше тялото му. По бледото му лице се появи лек загар, полека като златен прашец. Но Борис обичаше и хубостта на това родно поле. Като по някакво чудо се отваряха сега очите му за много неща, които преди не бе и забелязвал. Той виждаше ясно изгревите на слънцето и не като една повтаряща се всяка сутрин игра и бърза промяна на светлини, а с всичкото разнообразие в тая промяна и още повече как тя се отразяваше във всеки предмет — от облака по синьото небе до мъничката капчица роса по някое пресъхнало вече стръкче трева. Младият момък виждаше всички тия безбройни промени по склоновете на околните планини или пък върху клатушкащото се твърдо гребенче на някое подранило бръмбарче, в ярките листенца на някое потулено цвете. Навсякъде имаше хубост и той я виждаше, умееше да я открива. Когато се върна в родното си място, беше лято. Узрялата вече и зрееща благодат навред из обработеното поле, усърдните работници по нивите и лозята, усърдието на всяка жива твар да намери храната си — всичко това изпълваше и неговото сърце с творческа сила, която чувствуваше понякога дори и в своите бледи ръце, обладан от желание да направи нещо, да отиде и той между тия трудолюбиви люде, да се наведе с потно чело над земята. Младият човек растеше и заякваше, радваха се на растежа си и тялото му, и душата му.

На връщане към къщи тая сутрин Борис се спря с феса си в ръка на една малка височинка близу до града, да погледне още еднаж полето, планините, които го обграждаха, грейнали сега на ранното слънце. Той усети как мина през сърцето му лек трепет от внезапна скръб: беше вече към края на август и над цялото поле беше легнала, все още бледа и прозрачна, сянката на приближаващата се есен. Ала младият момък се усмихна: за това ли ще скърби той? И тъкмо в тоя миг До ушите му долетя тих далечен звън. Той погледна накъм града. Задали се бяха оттам две ланда едно след Друго и весело звънтяха в далечината многобройните пиринчени звънчета по шиите на конете. Колите се приближаваха по широкия път, който се изкачваше насам, по височината, и се губеше нататък из полето, по посока към Битоля. Борис се учуди, че и двете ланда бяха затворени в това топло лятно утро, ала край тях яздеше конник и той скоро позна в него Селим бея. На каприте до кочияшите също седеше по един турчин с пушка. Виждаше се дълга пушка и върху колената на бея.

Борис Глаушев сложи аления си фес и излезе на пътя. Той се отправи към града, а двете коли започнаха да се изкачват срещу него по височината и намалиха ход. Селим бей яздеше редом с първата кола и се виждаше как задържаше ата си, за да не избързва. В двете затворени ланда бяха трите жени на бея, децата му, а също и сестра му. Борис мина край бея и мълчаливо го поздрави, горделиво кимна на поздрава му Селим бей. Колите се движеха бавно по височината. Борис забеляза, че прозорчетата на първата кола бяха отворени, но бяха спуснати там завески. В колата не се чуваше никакъв човешки глас — вътре бяха, види се, жените на бея и вече се отегчаваха в затворената кола; до тях не биваше да стигне чуждо око, не се отделяше от тая кола и беят, пазеше зорко жените си. Ала още отдалеко се чуваше многогласа врява във втората кола. Затворена беше и тя, спуснати бяха завесите и на нейните прозорци, но в нея весело кънтяха детски гласове. Борис Глаушев вече се разминаваше с втората кола и се бе загледал в нея, привлечен от веселата детска глъчка. Когато беше точно срещу прозореца на колата, една малка бяла ръка отеднаж дръпна спуснатата завеса и се показа там лицето на млада девойка. Борис трепна изненадан. Какво видя той за няколко мига, докато колата отмина по пътя нагоре? Главата на младата туркиня и сега, в колата, беше покрита с тъмно фередже, но се виждаха още по-тъмни коси и в тая рамка грееше много бяло лице, блестяха две големи жадни очи, дебели черни вежди бяха извити над тях, тъмнееха се червени, едва притворени устни; върху тъмното фередже, което се спущаше и върху гърдите на туркинята, се очертаваше закръглена брадичка, малко по-долу на гърдите ясно се белееше ръка, сложена там и притисната в изненада, а с другата си ръка девойката държеше завесата. Колата отмина. Борис се извърна след нея, той дори и не помисли на каква опасност се излагаше, като се заглеждаше тъй в коли, в които се возеше харемът на един бей. Той свали пак феса си и въздъхна: