Димитър Талев - Илинден

Преоблечен като циганин, Димко предния ден през цялото време ходи по Сърпец и по дирите на Рашид бея. Не го познаха дори и някои от людете на Организацията, които бяха го виждали и преди, като четник. Той видя, че Рашид бей водеше навсякъде със себе си един арнаутин, негов постоянен пазач, успя да научи и кога ще се върне беят в Битоля. Той бе пропълзял пред очите на пазача и бе подслушал дори разговора между Рашид бей и Селим бей. По здрач Димко се прибра при другарите си в къщата на дядо Марко в Койнево и захвърли циганските дрипи, кирливия фес. Рашид бей бе казал, че на другия ден се връща в Битоля. Четниците решиха да го причакат с пазача му на пътя. Шосето от Преспа за Битоля минаваше близу до Сърпец, а пътят, който свързваше селото с шосето, извиваше през един дълбок дол, цял обрасъл с бурени и храсталак. Тук минаваше малка рекичка, пресъхнала през лятото, и над нея бе прехвърлен дървен мост. Скрити в храстите край пътя, комитите ще нападнат бея и пазача му веднага щом понечат да минат моста. Рашид бей пътуваше с двуколка на яйове и с два коня. И дано да тръгне рано сутрин да пътува, докато е още прохладно и докато не са се раздвижили много люде из полето!

— Да имаме и малко късмет — рече Димко. — То в такава работа човек не може сичко да скрои и да премери с аршин.

Далеко преди да се раздени, четата беше вече при моста в дълбокия дол. При зрака на месечината войводата разгледа отново мястото около моста и тогава му дойде нова мисъл. Той хвана за полата на ресачката Щърка, който стърчеше там и следеше всяко негово движение с любопитството на новак, и му рече, но да чуят и другите комити:

— Слушай сега: и ти ще се спотайваш тука, в храстите. Щом наближи Рашид бей с пазача си, нели го знайш Рашид бей от Сърпец…

— Знам го, как да го не знам…

— Тъй… Щом наближи, ти ще излезеш тука, на моста. И като забави ход колата на бея, преди да мине моста, нели е нанагорно малко, ти ще застанеш пред, конете му, ще ги спреш и ще започнеш като улав да викаш, да молиш бея да спре за малко колата си. Но и ти сам ще спреш конете му и ще гледаш да го позабавиш. Това е. Разбра ли? Другото е наша работа. Ти само да го поспреш, ама тъй, с молба.

— Ще го спра, войводо.

Не след дълго цялата комитска дружина изчезна от пътя. Войводата и още един от четниците хлътнаха в шубраците вдясно от пътя, а Димко и другите двама четници се скриха вляво от пътя. Скри се там, при войводата, и Щъркот. Дълго шумя той в храсталака, докато намести нозете си.

— Ех, какъв си — смъмра го войводата. — Цел дол не може да те побере.

Шумолиха и дълго бъбриха и тримата четници на другата страна на пътя; не можеше да бъде тихо и мирно там, дето беше Димко.

Небето започна да светлее. Високите брегове на долището и редките дървеса по тях започнаха по-ясно да се очертават върху светналото небе. Изеднаж на пътя се показа волска кола, чу се и глас:

— Де… Я го гледай ти! Дее…

Колата слизаше накъм моста, показа се край нея и селянин в бяла риза. Бавно се приближи тя, изтропоти по моста и отмина нататък; по следата й се носеше в утринния въздух остра миризма на тор. По-късно минаха и няколко говеда; говедарчето след тях шумно подсмърчаше или може би плачеше без глас, че бяха го събудили толкова рано.

— Ако вземе сега да се точи целото село… — дочу се от другата страна на пътя гласът на Димко.

— Шшшт… — изшитка войводата сърдито.

Стана съвсем светло. Върховете на дървесата по бреговете на дола блеснаха, огрени от слънцето. Ниско в дола беше тихо и все още лежеше тук прозрачна влажна сянка. Над пътя прелетяха няколко птички с радостен писък.

— Аха… иде! — прошепна като на себе си войводата. — Той е… ето…

— Той е… — духна в ухото му Китан Щъркот. — Познавам го аз…

По пътя отсреща бавно слизаше двуколка с два коня. Караше я сам Рашид бей и се виждаше как дърпа юздите, за да възпира силните коне. До него седеше пазачът му с пушка между колената. Войводата гледаше нататък през гъсто сплетените клонки и когато колата на бея се потули зад един храст, той смушка Китан и прошепна:

— Излизай бързо!

Колата на бея се показа отново и пак се скри, но после излезе съвсем близу насреща и двамата пътници ясно се виждаха. Те си продумаха нещо, изглежда, бяха забелязали застаналия на моста селянин. Конете изтропотиха с подкованите си копита едва ли не по главите на залегналите там комити. Сетне се чуха сърдити гласове на турски и плачливият глас на Щърка:

— Аман, Рашид бей, моля ти се…