Димитър Талев - Илинден

— Да не ви е чудно, господин Делчев, че тук, в град: Преспа, немаме пари, немаме оръжие. Преспанци — тук вече гласът му отскочи високо нагоре, — преспанци, господин Делчев, са безподобни скъперници. Само да видите как се хранят, как се обличат, а мнозина от тех са богати и доста богати. Не си плащат вноските, не си плащат налозите. Отлагат. Молят се. Готови са да се обесят за един грош. Не дават пари, не си купуват и пушки. Ето, всички тук са преспанци. Да кажат честно: не е ли така? А градът, градът требва да помогне и на селата.

Той седна бързо, като да подкоси някой нозете му, и обърса с длан челото си. Чу се предупредителна кашлица. Точно срещу Делчев седеше с феса си на глава Илия Роглев и тъкмо той сега даваше знак с кашлицата си, че иска да говори. И започна:

— Прав е господин Нешев: ние, преспанци, стискаме здраво кесията, но, даскале — обърна се той неочаквано към Никола Нешев, — не от сребролюбие, както казваш ти. Преди близо година, господин Делчев, тука, в Преспа, имаше един касиер на комитета, да не му споменавам името, сички го знаят. Задигна той триста лири народни пари, а може да беха и повеке, сметка отдавна не беше дал, и избега в Солун, а оттам дявол го знай накъде отиде. Ето затова преспанци не дават сега пари, не за друго. Боят се, това е. Ама той, господин Нешев, като не е преспанец, не обича преспанци. Дойде тук за учител преди три или четири години и всека година се заканва, че ще напусне Преспа, и, току виж, пак останал, пак се условил и за другата година. Хехехе…

Чу се тих смях и другаде из стаята.

Изправи се насреща, близу до вратата, Любен Расков, цял пламнал от смущение, та извъртя глава, не се решаваше да погледне събраните в стаята. Той беше млад мъж, с тъмни къдрави коси и много смело подстригани мустаки, та се очертаваха ясно устните му, твърди и алени. Върнал се бе преди години от София, намери между обущарските калфи неколцина, по-работливи, по-отворени люде и заедно отвориха обущарски дюкян. Те работеха добре, водеха тефтер и всеки месец деляха дружески печалбите си. И така потръгна всичко в общата работилница, че се изредиха всички калфи от еснафа да търсят работа и те там.

— Е — дигаше рамена Любен Расков, — тук нема работа за всички. Но слушайте, момчета: организирайте се! И поискайте от майсторите си да ви плащат по-добре.

Работилницата се отваряше сутрин в определен час и се затваряше пак в определено време: в нея се работеше осем часа. През есента и зимата срещу големите празници това време не стигаше. И сами другарите на Расков отвориха дума:

— Не може така, Любене. Не успеваме. Нека сега да работим повеке, а летно време, като тръгнат людете боси, и ние ще си поспиваме повеке.

Тогава започнаха да водят тефтер и за работните часове. Те правеха обуща по някакъв нов, софийски калъп и младите люде в техния дюкян се трупаха; викаха Любен Расков и по къщите, да взема мярка за обуща на млади невести и моми. Против тая млада обущарска дружина ръмжаха всички майстори обущари, но имаше хляб и за тях: всички преспанци, които не можеха да се откажат от старите калеври и йемении, от обущата с ластици, пак при тях се обуваха.

— Само да не ни буни Расков калфите, дявол да го вземе! — викаха обущарите. — Цуцулист е той, безбожник!

Любен Расков не стъпваше в църква и ядеше блажно през всяко време на годината. Той четеше книжки и вестници нощно време и в говора си извърташе на книжовен език. Тия вестници и книжки Расков получаВаШе от София — пращаха му ги оттам работници като Него и скришом му ги донасяха в Преспа някои по-смели пътници. Той ги четеше жадно, четеше ги и ги тълкуваше и на другарите си в работилницата, когато бяха по-свободни, а викаха те често и други люде, повече от по-младите, да слушат и те какво четеше и говореше Расков за един нов живот, за партията на Димитър Благоев в България, за всички социалисти по света. Четеше Расков, говореше, а думите му падаха право в сърцето на людете около него. Той говореше за всички бедни като тях, говореше още за тяхната правда, за тяхната сила и те се споглеждаха със светнали очи — чувствуваха се по-силни тъй, събрани заедно, виждаха по-ясно потъпканата сиромашка правда. Една дружина от седем-осем човека, повечето калфи из чаршията, все се събираха около Расков, слушаха захласнати какво им четеше и говореше той, а започнаха и сами да четат книжките му, да говорят и те за това, което бяха прочели, разбрали и премислили. Работилницата на Любен Расков и на другарите му беше първото огнище на социализма в Преспа и ден след ден все по-нашироко се чувствуваше топлината и светлината му. Бедните в града — а колцина ли бяха по-богатите? — се вслушваха все повече в смелите думи на тия нови люде около Любен Расков.