Димитър Талев - Илинден

— Господин Гоце — обади се пак Йоан Сърчар, — в дюкяна си аз имам работа и со селяни. Нашите полски села са повекето чифлигарски. Земята е на аги и бейове, селяните я работят на изполица, но агата им дава колкото намери за добре. Малцина от них имат своя земица. Много са бедни и планинските ни села. Бедни са горките сички и много са прости, уплашени…

— Да — отвърна веднага Делчев, — бедни са и прости. Бедни са, а земята е техна. Те, селяните, са истинските стопани на земята и в утрешна свободна Македония тя ще им бъде върната, за да се трудят над нея като свободни хора. Бедни са те сега и прости, но ето какви са още вашите селяни, а такива са и всички наши селяни: обиколих неколко от селата във вашата околия и от всички тия села ми се предадоха пари за пушки — по две, по три, по пет пушки за всеко село. Аз ще им изпратя, ако мога, и повече. Те са села от по двайсетина или триесет къщи. Хранят се не с хлеб, а с черна кал. Прости са и бедни нашите селяни, но и те могат да ни поучат. Имате ли вие тук, в Преспа, по две или три пушки на всеки двайсет или триесет къщи? Немате. Поучете се от простите селяни…

Ето на какви прости и ясни, но големи, важни истини учеше тия люде апостолът и трябваше да дойде той да отвори очите им, за да ги видят. И в това те чувствуваха силата на неговото слово — разкриваше той пРед тях един нов свят, широк и светъл, разрушаваше прегради, разпръсваше тъмнини и заблуди. И вдъхваше вяра и сила в сърцата — от своята вяра и от своята голяма сила.

Малко преди да се раздени, гостите в дома на Лазар Глаушев, пак по един или двама, си разотидоха. Сега беше най-сгодно време за такива нощни гости — щом наближаваше да се раздени, девриетата се прибираха в казармата. Прибра се в стаята си долу и Лазар Глаушев.

Делчев и Борис Глаушев останаха сами.

— Сега — каза Делчев — и мене ще ме заведеш в друга некоя къща. Преди да се раздени. В некоя по-затулена къща.

— Защо? — попита Борис учуден. Лицето на Делчев беше много бледо, посърнало и младият човек добави: — Не сте спали цела нощ. Тук ще можете да си починете спокойно.

Делчев се усмихна, но само с устните си, а лицето му остана все тъй бледо.

— Нали съм комита — каза той. — Избегвам да нощувам два пъти на едно и също место. Особено по градовете и след такива многолюдни събрания.

— Татко ще съжалява — промълви младият човек и не сваляше очи от лицето на апостола. После добави: — Вие не ми казвате всичко. Нещо ви мъчи. Боите ли се от нещо в нашата къща?

Сега Делчев наистина се засмя:

— Искам да бъда майстор в работата си. Това е. Нема ли да се намери друга некоя къща за мене в Преспа? Дали ме мъчи нещо, казваш? Стомахът пак ме гризе. Но това е стара история — махна с ръка апостолът.

Тъмно беше още, когато Делчев и Борис Глаушев прескочиха ниската ограда и влязоха в двора на Крайчеви. Борис реши да прескочат оградата, за да не чукат по портата им по това време. В дъното на двора се виждаше ниска къща и два от прозорците й светеха.

— Моят тетин е шивач — прошепна Борис. — Вече е станал да работи.

Те влязоха в трема пред къщата и Борис тихо почука на един от осветените прозорци. Излезе да отвори Дона Крайчева, около седемнаисетгодишно момиче, най-голямото дете на шивача. Тя отвори уста от изненада, като видя двамата ранни гости.

— Ха, Доне — зарадва се Борис Глаушев и тихо продължи:

— Ето, Доне, господинът е мой приятел, ще може ли да прекара един или два дни у вас? Но да не го безпокоят децата и никой да не го безпокои… ти кажи само на тетка Неда, друг никой да не знае.

Дали се досещаше девойката какъв беше тоя приятел на Борис Глаушев? Тя отговори:

— Разбирам, бате Борисе. Може, може. В моята стая никой нема да го безпокои, аз отдавна съм станала и помагам на татко. Ето и мама…

Излезе и Неда Крайчева, братовчедката на Лазар Глаушев.

— Що има, Борисе? — попита тя уплашена, но бързо добави: — Ами влезте де…

Влязоха и четиримата през едно тясно ходниче в малката стаичка на момичето.

— Ти разбиращ, тетко Недо — започна Борис и препоръча по същия начин Делчев и на своята тетка.

— Разбирам, Борисе, разбирам — поклати тя глава усърдно. — Ти бъди спокоен.

В това време момичето раздига своето легло и донесе други покривки и завивки — най-новите в тоя беден дом, които се пазеха само за гости.

— Но ти, Доне, още ли си в Преспа? — попита Борис. — Не си ли заминала за Битоля?

— Аз вече свърших в Битоля четвърти клас. Повече там нема за момичета.

— И сега? Какво мислиш да правиш?