Димитър Талев - Илинден

— Ах, мръсен гяур! — кресна изеднаж беят на турски, обели стиснати зъби, наведе се, дръпна пръчката от ръцете на кехаята и започна да шиба с нея стареца по главата, по лицето, по ръцете. — Не крадете, а! И още искате, още още, още…

Пръчката се счупи. Тогава бегът срита коня си да сгази с него стария селянин. Нахвърли се върху стареца и кехаята с юмруци, с ритници. А в същото време работата по хармана не спираше. Шумеше зрялата слама, четирите коня припкаха, размахваха се дървени лопати и вили, рядко ще се реши да погледне някой набързо Към стария човек, който се връщаше с разкървавено лице.

Селим бей препусна към другото гумно, което беше на мегдана под бейската кула. Избърза да го посрещне Али ага — вторият от кехаите му, шишкав, вече дост възрастен турчин, с голяма, шарена кърпа в ръцете той все току бършеше с нея лицето, врата си, сложил бе и друга кърпа под феса си, за да му пази сянка не можеше да понася горещината на летния ден.

— Всичко ще приберете в хамбарите — викна му беят и спря задъхания си ат. — Всичко, до зърно! — повтори той и отново срита коня, отправи го към високата порта на кулата.

— Добре, беим — повлече след коня нозе кехаята, но веднага се спря и пак започна да бърше лицето си.

Тук бяха струпани повече снопи и работеха повече люде, но Селим бей едва се спря за няколко мига, колкото да даде своята заповед. Портата на кулата беше отворена и той влезе с коня си в предния двор. Посрещна го гръмкият радостен лай на няколко ловджийски кучета. Беят преметна нога и скочи от коня, подаде юздата в ръцете на притеклия се ратай, пак местен селянин. Тук, в предния двор на бейската кула, бяха хамбарите, сглобени от дебели дъбови талпи, с широки керемидени покриви, имаше и други няколко малки постройки и навеси, един обор за бейските коне и една плевня, виждаше се и друга една ниска постройка — това беше някогашната готварница на чифлика, с дълбок зимник. Преди тук се готвеше храна за целия чифлик, за цялото Койнево, през дните на усилена работа. Кемал бей, бащата на Селим бея, беше щедър човек и хранеше добре работниците си. По-старите селски люде си спомняха с робска благодарност за господарската щедрост на бащата, който се грижеше по-добре и за земята, и за людете си, та и земята раждаше тогава по-изобилно. Старият господар бе знаял по-добре хесапа 58 58 Хесап — липсва бележка си. Но той бе остарял и беше болнав, та бе оставил всичко в ръцете на сина си Селим бея. Сега голямата готварница беше изоставена и куминът и пушеше само когато идваха гости на Селим бея или когато събираше той ловджийски тайфи.

През една по-малка порта се влизаше във втория двор, дето се издигаше и самата бейска кула, заградена от всички страни с високи стени. Кулата беше двукатна каменна сграда, на долния й кат се виждаха само тесни мазгали 59 59 Мазгал — бойница. в дебелите стени и една тясна врата, също от дебели дъбови талпи, обкована с железа. Редици прозорци имаше от четирите страни на горния кат, който беше измазан с вар, та се белееше отдалеко. Това беше една малка крепост и се издигаше на височинка, от която започваха ридищата, все по-високи и по-стръмни накъм Железник — един планински лабиринт, в чиито дипли се гушеха над четиридесет села. От високите прозорци на бейската кула се виждаше цялото Койнево — струпани там, в подножието й, двайсетина колиби, — виждаше се и цялото Преспанско поле, завоите на пътя, който свързваше град Преспа с Битоля, виждаха се и планините наоколо, които заграждаха полето почти от всички страни.

Селим бей почука припряно на вътрешната порта с едно малко чукче, окачено там, и една ратайкиня селянка веднага му отвори — усетила бе тя отдалеко приближаването на господаря. Той мина през вътрешния двор и бутна тясната, но тежка врата на кулата. На долния кат на кулата също имаше хамбари и килери, които се осветяваха през тесните мазгали. Беят се изкачи по една стълба от дялани камъни на горния кат и влезе в своята стая — най-просторната от четирите стаи в кулата, с широки миндери край стените й. Той свали тежкия силяхлък, разкърши дългото си тяло и се просна на миндера с дълбока въздишка към всемогъщия и всемилостивия аллах!… — Айхах, аллах!…

Той не бе забравил борча си към Рашид бея, но досега мисълта за тоя борч като че ли бе прехвръквала някак покрай него. Селим бей отиваше всяка зима в Битоля, както мнозина преспански бейове и агалари, събираха се там богати турци и арнаути от целия вилает за кеф — да пият скришом ракия и хашиш, да погледат изкусни ченгии с голи кореми, да поиграят на комар. Такъв кеф не можеше да се кара в Преспа, дето старите нрави, особено за ракията и комара, бяха още на почит, макар и привидно, а в Преспа няма да дойде никога стамбулска, одринска или измирска ченгия. Голям град беше Битоля, със свободен живот. Тая зима Селим бей отиде там със сто и двайсет лири. Загуби ги на комар за една нощ. Взе от братовчеда си други двеста лири и ги загуби пак на комар на другата нощ. Всичко стана като насън — така бързо изчезнаха от ръцете му над триста алтъна и Рашид бей така лесно се бе съгласил да му даде тия двеста лири! После, като го видяха да ходи и да моли за една, за две или за пет лири, за да продължи да играе и да си върне загубените пари, преспанските му другари едва ли не насила го накараха да се върне в Преспа. Можеше да проиграе целия си имот за няколко нощи — и сега още пробягваха по тялото му ония опасни тръпки от жажда за комар, която замъгляваше тогава ума му. Напиха го другарите му с ракия, качиха го на едно ландо 60 60 Ландо — затворена кола. и го изпратиха назад в Преспа.