Димитър Талев - Илинден

— Ще ме сгазиш, беим… Аман, беим! — проплака той на турски, но съвсем по цигански беше разчленена всяка дума и цялото му смугло космато лице се смееше. — Полегнал бях да подремна малко…

Селим бей се обърна и беше готов върху него да излее всичкия си яд, но нямаше с какво да го удари, не можеше да скочи и с ата си отгоре му. И докато го гледаше в гнева си, през ума му изеднаж мина бърза мисъл, че тоя не изглеждаше като истински циганин, ала в следващия миг атът му, усетил ослабналата, ръка, го понесе с бясна бързина по междата нагоре. Циганинът го проследи с поглед, угодливата усмивка бързо изчезна от лицето му и той тихо промърмори в рошавите си мустаки, но не на турски или цигански, а на серски говор:

— По-големите риби изяждат по-малките, бей… Тебе — Рашид бей, ти пък… Ама де да видим…

Той се огледа бързо и пак изчезна зад бодливите храсти.

На отсамния край на Койнево имаше едно гумно, отрупани бяха там няколко стогове със снопи, високи купи слама, четири коня непрестанно препускаха около стожера. Близу половината от селските люде работеха на това гумно, безспирно, мълчаливо, невесело, дори и по-малки деца бяха доведени да помагат. Рядко ще се чуе човешки глас, едва-едва ще промълви някой по две-три думи, ще се чуе детски вик, но навсякъде по гумното час по час се чуваше гласът на Ибраим ага, кехаята — дребен кьосав турчин със зеленикави, котешки очи, с дълга жилава пръчка в ръцете си:

— Какво, какво, Миладине! Обърни насам колата бре, насам! Хайди не се май! — Или по-нататък: — Дигай вилата по-високо бре, кьопек 55 55 Кьопек — куче. ! Схванати ли са ръцете ти! — И още по-нататък, между купите слама: — Ти, Неданице, какво се зад купите се крийш?

Млада селянка, приседнала на колене до една от купите, държи на гърдите си детенце и го кърми. Турчинът е втренчил в нея алчни очи, а, тя цяла се свива, кРие се под широката си бяла кърпа и тихо мълви:

— Не мога да го оставя, ага… гладно е…

Ритмично съска, шуми сламата под краката на четирите коня, хрупти там, върху твърдата, набита земя изроненото зърно, плющи дългият камшик високо в прашния въздух, след конете тича десетинагодишно момче босо през сламата, с къса нечиста ризка, цяла в кръпки и разтворена до издутото му коремче:

— А-а! Дий… яго, яго! …

По краищата на гумното няколко жени прибират, подхвърлят, подреждат измачканата разбъркана слама току под копитата на конете с дълги дървени вили. Когато дългото въже се навива около стожера, момченцето премества дървената кука, която е на края на въжето, и я закачва на оглавника на коня откъм другия край и отново подкарва обърналите се коне, дигнало високо камшика. То изглежда още по-мъничко между главите и нозете на четирите коня, затънало до колене в сламата, и някак много силно и звънко прозвучава детският му глас:

— Отвърши, яго, яго! А… а!

Рошавите му коси пламтят на августовското слънце, то все по-често се спира край стожера, замаяно от умора и от слънчевия пек, отпуща камшика в сламата, конете намаляват ход. Но тогава пак се чува гласът на Ибраим ага:

— Ти спиш ли бре там! Като ти дойда с пръчката! Гони конете бре, гони бре!

Край една кирпичена стена наблизу неколцина от селските люде, мъже и жени, правят нова купа от току-що изтеглена слама от гумното — суха, лъскава, полъхва на препечен пшеничен хляб. Размахват се непрестанно ръце и дълги дървени вили, сламата тихо шуми, по зачервените лица на людете лепнат сламчици и прах, стича се на едри капки обилна пот и шари причудливи маски на умора и покорство. Отгоре на недовършената купа е застанал бащата на момченцето, което кара конете на гумното, и поема с вилата си сламата, що му подхвърлят, подрежда я горе пласт върху пласт. При вика на кехаята той поглежда отгоре детето си тревожен, но очите му се бялват сякаш безучастни.

Селим бей се спря с коня си най-напред тук. Атът му клатеше глава нагоре-надолу и ширеше ноздри срещу топлия дъх на разбитите снопи. Приближи се Ибраим ага, изви очи наоколо, като че ли искаше да покаже с поглед на господаря си цялото гумно и всичко там. Виждаха се около петдесет-шестдесет мъже, жени, деца, които работеха като мрави, ходеха насам-натамм в шарените си, ала отдавна похабени, раздърпани руби, размахваха работливи ръце, превиваха плещи под тежки товари, горяха в слънчевия пек, задъхваха се в тежкия прашен въздух. Редица коли, претоварени със снопи, теглени от дребни жилави волове, извиваха край гумното, виждаха се там и други стогове снопи, купи слама, цели купища, неотвеяно зърно — изтеглено беше от гумното и чакаше да подухне вечерникът; виждаха се по-нагоре и купища вече отвеяно зърно, млади мъже пълнеха врещи с него и ги товареха в току-що изпразнени коли, воловете наново протягаха шии и подкарваха тежките товари към хамбарите на Селим бея.