Димитър Талев - Илинден

Писмото завършваше с още няколко думи на потискана мъка и копнеж, а на края Лазар на две места бе написал адреса си в далечния малоазиатски град. Ния веднага му отговори и веднага препрати писмото му на Бориса в Солун. Те и двамата с Бориса пишеха на заточеника през всеки десет или петнадесет дни. Ния му изпрати на няколко пъти и по една или две лири, колкото можеше да отдели от сиромашкия си залък по това време, но едва след една почти пълна година след първото писмо получи второ писмо от Лазар. Сега той пишеше:

„…Немам никакво известие от вас, но аз ви пиша най-малко по един път в месеца и с тая надежда живея поне вие да получавате моите писма. Най-важното е да не падаме духом ни вие, ни аз в нашето сегашно тежко изпитание, защото со здрав и бодър дух човек може сичко да посрещне и да изпрати. Требва сега да ви съобщя една прескръбна вест, а вие от своя страна ще я предадете и където е нужно. Ние вчера тук погребахме нашия мил другар и согражданин Лев Койчев и сички си поплакахме за него. Добър човек беше той и кротък, такова беше сърцето му и не можа да изтрае на големата скръб за децата си, три деца имал в Преспа, и за домакинката си не знаеше какви най-хубави думи да каже. Откакто влезе в затвора още там, в Преспа, аз не го видех веке да се засмей, се току се замисли и се загуби в мисли. А такова беше сърцето му, се търси некому добро да стори, да помогне и не изтрая на големата скръб. Слава богу, че никак не боледува, макар да беше много слаб и изтощен. Тука с болест е много тежко, нема ни лекар, ни лекарство в целия град, а кой ще седне да те лекува и преглежда. Лев умре за по-малко от половин час време, само на два пъти каза лошо ми е и не разбрахме от какво си умре тихо и кротко, какъвто беше и в живота си. Нийо, ти иди при неговите люде и нека бог да ги утеши…“

Това беше последното писмо, което получи Ния от Лазара. Друго писмо от него тя не получи, но през лятото на 1901 година сам Лазар се завърна в Преспа. Хванала го бе някаква султанска амнистия заедно с други затворници по разни затвори из империята.

Беше късно след пладне, когато Лазар Глаушев отново прекрачи прага на своя дом. Той беше толкова променен, че старата Траяна Костадиница, която първа го видя в двора, не го и позна; помисли, че е някакъв стар просяк. Но в двора по същото време бяха и Ния, и Борис, който преди две седмици бе завършил гимназията в Солун и бе се върнал в Преспа. Те и двамата погледнаха едновременно стария човек, и двамата го познаха в същия миг. Променил се бе много Лазар на далечното заточение, всичко се бе променило в него, не бяха се променили само очите му. Дори бяха се подмладили сега очите му, разчистили се бяха всякакви сенки и тъмнини в погледа от преголяма радост. Поведоха те двамата госта си към къщи, а Костадиница вървя след тях чак до каменната стълба пред входната врата и нареждаше с пълен глас като за умряло, макар да се радваше сърцето й. Ния се извърна към нея, та й се скара:

— Ами дочакахме го най-сетне, Траяно… Ти защо тъй…

Ния с нищо не издаваше своето вълнение, само лицето й бе побеляло като косите й, както се виждаха изпод черната кърпа.

В къщи тя веднага се зае да умие и изчисти заточеника, той се остави в ръцете и като дете, пък и беше много немощен. Когато уми Ния нозете му и видя в Ръцете си двете стъпала и пищялите по-нагоре само кожа и твърди кости, наведе се, притисна ги към лицето си и ги обля с горещи сълзи, които едва сега бяха бликнали от очите й.

Лятото вече прегаряше. Тихо тлееха под сивкава пепел летните цветове и шарки. Навред из полето бяха се оголили бодливи стърнища, зеленееха се още царевиците, бостаните и лъките край премалелите рекички и кладенци. Снопите бяха отдавна превозени от харманите и работният народ сега се трупаше там, в прахоляците, които се дигаха от сухата слама, изпод копитата на препускащи коне. Вършитбата беше в разгара си.

Двамата бейове се срещнаха на синура между мерите на Сърлец и Койнево. Там се бе спрял с ата си Рашид бей, господарят на Сърпец, и оттам бе изпратил свой човек да извика Селим бей, господаря на Койнево. После, като видя, че се задава Селим бей, и той, яхнал наперен ат, Рашид бей махна с ръка на пазача си да се отстрани. Двамата бейове се изправиха сами един срещу друг на конете си, които ровеха с копитата неспокойно.

— Добре дошъл, брате — поздрави сдържано Селим бей, но бързо додаде с по-топъл глас: — Не знаех, че си в Сърпец…

— Вчера пристигнах. И утре пак се връщам в Битоля — отвърна Рашид бей, но се виждаше, че мислите му бяха другаде.